— Колко още ще плачеш? — Иван закопча скъпия куфар и ме погледна с презрение, надменно.
Седях на ръба на леглото и се опитвах да не хлипам. Не пред него. Просто не пред него.
— Лар, наистина — раздразнено повдигна рамене той, — държиш се като малко дете. Никой не е умрял. Просто при нас с теб не се получи.
Не се получи. За пет години брак. Той си тръгваше при млада колежка, а на мен ми остана само наета квартира, петгодишна пауза в кариерата и пълно усещане за собствена безполезност.
— Парите за наема съм ги платил до края на месеца — Иван изведнъж стана прекалено делови. — После сама решавай какво да правиш.
— А какво да правя? — погледнах го в очите. — Къде да отида?
— Към мама в Саратов, къде другаде? Или мислиш, че някой ще вземе теб, домакиня на трийсет и пет, с дупка в автобиографията? В Москва? Наистина, Лариса? Мълчах. Какво да кажеш? Вероятно беше прав.
— Или пък — оживи се той, — звънни на Машка, бяхте приятелки в университета. Тя сякаш работи в кадрова агенция. Може би поне като чистачка ще те уредят някъде.
Иван си тръгна същата вечер. Остави ключовете, каза, че ще си вземе нещата по-късно, и толкова. А аз още час стоях в ступор, въртейки в главата си въпроса: и сега какво?
— Търсим човек с опит в продажбите — момичето в строг костюм гледаше автобиографията ми без интерес. — Имате пауза в кариерата… пет години. С какво се занимавахте през това време?
— Бях домакиня — изговорих почти шепнешком.
— Ясно — тя отложи листа настрани. — Ще се свържем с вас.
Никой не се обади. Нито след първото интервю, нито след десетото. Краят на месеца наближаваше, парите намаляваха, заедно с тях и надеждата.
— Лариса, защо си толкова тъжна? — съседката Нина ме хвана на входа. — Нещо се случи?
Не помня защо заплаках там, на пейката. Вероятно просто нямаше сили вече да се крепя. Нина слушаше мълчаливо, само понякога кимаше.
— Имаш висше образование, знаеш английски, а си се смачкала заради някакъв идиот — обобщи тя, когато се разплаках. — Знаеш ли какво? Хайде у мен.
В апартамента на Нина ухаеше на канела и ванилия. Тя направи чай и извади сладки.
— Кажи, умееш ли да правиш нещо? Освен да плачеш — хитро се усмихна тя. — Да шиеш, да плетеш, да готвиш?
Аз се замислих. Преди да се омъжа, се увличах по изработване на бижута.,— Задумах се. Преди да се омъжа, се увличах по изработката на бижута. Плетях от мъниста, използвах естествени камъни. Дори познати ми поръчваха изделия. После Иван нарече това „детски дрънкулки“ и „несериозно занимание“, и аз постепенно го зарязах.
— Някога съм правила украшения…
— Украшения? — Нина оживя. — Ще покажеш ли?
У дома намерих стара кутия, скрита в най-отдалечения ъгъл на гардероба. Гердани, обеци, гривни — неща, които някога ми носеха радост.
