— Жана Викторовна, имате пет минути да съберете личните си вещи. Новият собственик не обича да чака.
Охранителят се препотъпкваше от крак на крак, избягвайки да я гледа в очите. Жана бавно прокара ръка по дървената плотова повърхност — последното останало от предишния й живот. Тежката дъбова маса беше избрана от нея самата, когато откриваше първото си кафе. Тогава, преди пет години, Павел още подкрепяше идеите й.
— Трябват ми поне половин час — гласът й звучеше спокойно, макар че вътре всичко й трепереше.
— Разбирам. Сега ще събера всичко.
Тя отвори долното чекмедже на масата. Снимка в обикновена рамка — сватбата им с Павел. Сега изглеждаше, че усмивката на мъжа й на снимката е била фалшива от самото начало. Жана решително хвърли снимката в картонената кутия.
Петнадесет години брак приключиха за петнадесет минути. Точно толкова време беше нужно на Павел, за да обяви развода си и решението си да се ожени за двадесет и пет годишната Вероника от маркетинговия отдел. „Разбираш ли, имам нужда от млада енергия, нови идеи“ — думите му още ехтяха в ушите й.
Жана внимателно сложи в кутията няколко папки с документи, дневника си и любимата си чаша. Останалото трябваше да остави — сега това беше собственост на новия собственик. Този, на когото Павел тайно бе прехвърлил контролния пакет акции на семейния им бизнес.
— Жанночка, миличка! — вратата се отвори и влезе Таня от съседния бутик. — Току-що разбрах! Какъв ужас!
Таня, както винаги, излъчваше фалшиво съчувствие. Жана помнеше как тя ласкателно се усмихваше на Павел по корпоративните партита, а после шепнеше в ъглите, че „при тях с Жана не вървяло всичко гладко“.
— Благодаря, Таня. Ще се справя.
— Разбира се, разбира се! Ти си силна. А аз си помислих… може би ти трябва добър адвокат? Имам един познат, направо злато! Николай Владимирович, той…
— Таня Сергеева, времето изтече — прекъсна я охранителят.
Жана взе кутията и тръгна към изхода. Последен път погледна уютния кабинет, в който бе прекарала толкова часове, развивайки общото с Павел дело. Сега вече не общо.
На улицата валеше ситен дъжд. Жана постави кутията на задната седалка на колата си — единственото, което Павел „великодушно“ й бе оставил при развода. Седна зад волана и за първи път през деня си позволи да заплаче.
Телефонът завибрира — съобщение от Павел: „Надявам се да си взела всичко. От понеделник в кафенето започва ремонт. Вероника отдавна казваше, че интериорът е остарял.“
Жана стискаше волана до побелели кокали. Пет години бе влагала душата си в този бизнес. Всеки детайл на интериора, всяка точка от менюто — всичко беше лично обмислено от нея. И сега някаква нахакана млада ще го промени?
Не. Това няма да стане.
