— Ти сама ли си сега? — той премина направо към същественото.
— За мен — да, — Иван направи крачка напред. — Лариса, сгреших. Огромна грешка. Разведохме се с Алена. Тя… взе почти всичко.
Чувствах как в мен се надига вълна от горчиво удовлетворение.
— Жал ми е, — казах без грам съжаление.
— Помислих… може би бихме могли да опитаме отново? — гласът му се разтрепери. — Лар, бях в грешка. Много голяма грешка. Не оценявах това, което имах. Сега виждам колко си… невероятна.
Преди три години тези думи щяха да накарат сърцето ми да забие по-бързо. Но сега…
— Знаеш ли какво виждам? — попитах спокойно. — Виждам човек, който се връща само когато му е зле. Който мисли, че все още го чакам.
— Ларис, не става въпрос за това, — Иван поклати глава. — Истината е, че само сега осъзнах колко си… силна.
— Винаги съм била такава, — прекъснах го. — Просто нито ти, нито аз го осъзнавахме.
— А сега, извинявай, гостите ме чакат.,Замълчах за момент и добавих:
— А сега, извини, гостите ме чакат.
— Лар — гласът му прозвуча отчаяно — много ми трябва помощ. Честно казано, съм на дъното. Напълно. Но ще върна, обещавам.
Спрах. В този момент можех да постъпя по различни начини. Да го унижа. Или просто да си тръгна. Но избрах нещо друго.
— Офисът ми е на Тверская — обърнах се и го погледнах в очите. — Иди утре в единадесет.
На следващия ден Иван седеше в светлия, просторен кабинет и нервно въртеше в ръцете си чаша с кафе.
— Мога да ти дам работа — казах, разглеждайки някакви документи. — Точно ни трябва мениджър за новия магазин. Работно време от десет до седем, начална заплата четиридесет хиляди.
Иван замръзна с чашата на път към устата.
— Работа? — попита той. — Но мислех…
— Че просто ще ти дам пари? — вдигнах очи към него. — Това няма да ти помогне. Трябва да стъпиш на краката си. Да докажеш на себе си, че можеш. Да започнеш отначало.
Той сложи чашата и бавно каза:
— Никога не съм работил в магазин. В продажбите.
— Аз също — поотвърнах с рамене. — До определен момент.
Гледахме се през масата. Той — объркан, със сринати надежди за лесно спасение. Аз — спокойна, уверена в себе си и решенията си.
— Знаеш ли, май ще тръгвам — вдигна се Иван. — Благодаря за кафето, но… не е моето това.
— Както искаш — кимнах. — Но ако промениш решението си — предложението е валидно.
Когато зад него се затвори вратата, отидох до прозореца. Слънцето заливаше московските улици. Хората бързаха по задачите си. А аз мислех колко интересно е устроен животът. Понякога ни изхвърля на брега — пребити, намокрени, нещастни. Но именно там изведнъж намираме съкровища, за които дори не сме подозирали.
Иван не се върна. Нито на следващия ден, нито след седмица. И аз бях щастлива. Защото това означаваше, че затворих онази глава от живота си. Оставих в миналото човек, който не вярваше в мен. Който беше убеден, че без него няма да се справя.
