Това бе спасителен пояс. Хванах се здраво за него.
Малкото магазинче на Нина в търговския център на окрайната част на Москва стана вторият ми дом. Сутрин стоях зад щанда, а вечер правех украшения. За мое удивление, те започнаха да се продават.
— Как си мислеше! — Нина се усмихна с доволство. — Твоите обеци с яспис — разпродадоха се още в първия ден. Направи още такива.
Правех ги. Възвръщах стари умения, учех нови. Гледах уроци в интернет, експериментирах с материали.
След три месеца имах достатъчно пари, за да наема стая в общо жилище близо до магазина. Още след две, редовните клиенти идваха вече не за прежда и мъниста, а за „работите на Лариса“.
— Трябва да започнеш собствен бизнес, — каза ми един ден Нина. — Имаш истински талант.
— О, хайде, — отмахнах се. — За това трябват пари, опит…
— А ти мислиш, че аз започнах с опит? — подсмърчаше Нина. — След развода изобщо миех подове. После реших да рискувам. Страхувах ли се? О, да! Но си казах: сега или никога.
Думите ѝ не излизаха от главата ми. След седмица подадох документи за регистрация на едноличен търговец.
Първото ми магазинче бе малко — само шест квадратни метра в същия търговски център, където работеше Нина. Но това беше МОЕТО пространство. Кръстих го просто — „Лариса“.
Сега не само правех украшения, но и усвоих работа с кожа. Портфейлите, коланите и чантичките ми се купуваха не по-малко от бижутерията. Слава за мен се разпространяваше постепенно. Някои идваха по препоръка, други ме намираха чрез Инстаграм, който направих по съвет на Нина.
След две години се преместих в по-голямо помещение, наех помощник. А след още една година отворих втори магазин — вече в търговски център в спален район.
В деня, когато навърших тридесет и осем, подписах договор за наем на помещение в центъра на Москва. Третият магазин — просторен, светъл, с отделна работилница. Вечерта събрах приятели и служители в ресторант наблизо.
— Наздраве за теб, — вдигна тост Нина. — За това, че доказа — всичко е възможно.,— За теб, — Нина вдигна чашата. — За това, че доказа — всичко е възможно.
И точно в този момент го видях. Иван стоеше на входа, несигурно прехождайки от крак на крак. Малко остарял, с тъмни кръгове под очите, но все така стегнат и поддържан.
— Трябва да се отдалеча, — казах на приятелката си и се насочих към изхода.
— Здравей, — Иван се опита да се усмихне. — Изглеждаш страхотно.
— Благодаря, — скръстих ръце на гърдите си. — Какво искаш?
— Аз… исках да те поздравя. Честит рожден ден. И за успеха ти. Видях статията за теб в мрежата. Впечатляващо.
Мълчах, разглеждайки го. Скъпият костюм му беше малко голям, сякаш беше отслабнал. В очите му — умора.
— Сега сама ли си? — той премина към същината.
