Тази вечер в коридора на болницата прозвъня звънък телефон. Съседката на свекървата: Тамара Романовна беше откарана в реанимация, молеше да дойдат.
Те се втурнаха. В стаята — слабо, изтощено тяло, обгърнато с проводници и апарати. Тя с жест ги повика към себе си.
— Извинете… — прошепна едва доловимо. — Това съм аз… Всичко това съм аз…
Влад стисна ръката ѝ.
— Мамо, по-тихо. Не е нужно…
— Исках… по-добро… — погледна към Адeлина, а в очите ѝ проблесна злобна искра. — Ти искаше дъщеря… а роди момиче… слабо… Не можех да допусна това. На сина ми му трябва наследник!,Влад застина.
— Какво говориш?
— Аз всичко уредих… — прошепна тя. — Завеждащата… Олга Борисовна… тя ми беше длъжна. Аз ѝ направих услуга… Тя — на мен. Подменила… веднага… докато ти спеше под упойка… Момичето едва плачеше. А в съседната стая имаше отказано дете… здраво момче. Майка му избяга. Никой не забеляза. Намерете Олга… Тя ще разкаже…
Аделина изкрещя така, както крещят само майки, на които са отнели детето.
— Къде е тя?! Къде е дъщеря ми?!
Тамара Романовна прошепна адреса и завинаги млъкна.
Те я намериха.
Детски дом в друг окръг, стара лющеща се врата. Момичето — слабо, бледо, със сиви очи и къдрава светла коса. Точно като Влад.
Казваше се Маргарита.
Аделина се свлече на колене пред нея. Прегърна я. Вдиша нейния аромат. Плачеше — горчиво, отчаяно, беззвучно. Това беше тя. Нейната дъщеря. Загубена. Намерена. Жива.,Влад стоеше като статуя и за първи път от много години плачеше. Той гледаше момичето — и виждаше своя срам. Своите обвинения. Своите слепи убеждения.
Маргарита не разбираше. Тя стоеше напрегната, неподвижна като животинче. В нейния свят нямаше прегръдки.
Преди да помислят как да обяснят всичко на децата, им се наложи да преминат през истински бюрократичен ад.
Съдебни заседания, генетични експертизи, които отново и отново потвърждаваха очевидното, но сякаш разкъсваха раната наново. Безкрайни разговори с опеката. Подозрения, разпити, протоколи. Историята изглеждаше невероятна — и именно това пречеше на чиновниците да й повярват.
Влад пое всичко върху себе си. Стоеше дни наред на опашки, нае адвокат, пишеше заявления. Той изкупваше вината си пред Аделина, пред Маша — както можеше. Все едно от неговото упорство зависеше шансът да поправи всичко.
Аделина виждаше това. И през болката — бавно, много бавно — започваше отново да му вярва.
Но най-труден беше разговорът с Тимур.
Как да обясниш на шестгодишно дете, че не си неговата майка, макар че шест години си го угаждал за сън, читал си му приказки и си лекувал настинките? Как да му кажеш, че всичко, което е знаел за себе си, е лъжа?
