Упоритите черти на рода сякаш бяха подминали момчето. Адeлина веднъж плахо заговори с Влад. Почти шепнешком, сякаш се страхуваше дори от себе си — дано само Тимур не чуе, не долови и дума.
— Влад, погледни сам… Той изобщо не прилича на нас…
Мъжът уморено махна с ръка, без да откъсва очи от екрана.
— Адел, стига вече. Майка сто пъти каза — той е по прадядо. Гените са странна работа. Ако не вярваш — иди при генетици. Или ти вече не го обичаш?
От тези думи нещо в нея се разкъса. Тя обичаше Тимур с цялата си душа. Именно затова тази пропаст на съмнения я измъчваше ден след ден. Всяка настинка, всеки удар я обземаха с паника. А болезнената тревога я изяждаше отвътре.
Най-отдадено на истината си беше Тамара Романовна — свекървата. Тя не допускаше и намек за съмнение.
— Каква глупост говориш! — рязко прекъсна, изтръгвайки внука от ръцете на Адeлина. — Това е моят внук! Моята кръв! Радвай се, че детето е здраво, а не си губи времето с глупости!
Тя говореше с такава ледена, непоклатима увереност, че по гърба на Адeлина побягнаха тръпки. Все едно зад този тон се криеше нещо повече. Нещо… опасно.
Тя мълчеше. Скриваше страха и вината по-дълбоко, но сърцето ѝ продължаваше да шепне: „Нещо не е наред. Нещо ужасно…“
Всичко се срути в един летен ден. Тимур падна от колело, счупи крака си. Сложна фрактура, „бърза помощ“, болнична суматоха. Лекарят заяви — ще трябва операция. И може би кръвопреливане.
— Имам подходяща кръвна група, вземете моята — веднага се включи Влад, навивайки ръкав.
Кръвен тест преди процедурата, както обикновено. И изведнъж възрастният хирург излезе от лабораторията, гледайки документите сякаш виждаше призрак.
— Извинете… Това е невъзможно — тихо произнесе той. — Детето е с втора положителна. Вие, както е отбелязано в картите, и съпругата ви — първа. Това изключва биологично родство.
Влад побеля. Адeлина сякаш пропадна в бездна. Сърцето ѝ заблъска в слепоочията, светът загуби яснота. А после…
— Адeл… — глухо пророни Влад, — с кого ти си?
— С КОГО ТИ ГО РОДИ?! — изрева той, и в този вик имаше цялата му болка, ярост, унижение.
Адeлина не можа да изговори и дума. Тя никога не беше изневерявала. Никога. Но сега, в този кошмар, дори шестгодишните ѝ съмнения звучаха като признание в вина.
