— А аз съм бременна! Разбирате ли?

— Пуснете го! — повтори тя предишните си думи.

— Аз никого не държа — отвърна Людмила Викторовна и се скри в входа на сградата, оставяйки Лена в недоумение.

— Не така се разбрахме! Вие трябва да го споделите с нас! — заяви Лена, възмутена дотолкова, че дори тропна с крак.

— Изобщо не съм се договаряла с вас за нищо. Нещо бъркате — Людмила Викторовна мимоходом се вгледа в младото момиче и продължи нататък.

Тя нямаше намерение да споделя нищо. Ни вещи, ни хора.

Людмила Викторовна — красива, интелигентна, доктор на медицинските науки, — напоследък не бързаше да се прибира вкъщи след работа.

Вкъщи никой не я чакаше. Съпругът ѝ живееше вече на друго място.

Съпругът… Преди 30 години, на студентско събиране, го срещна: едно смешно момче с огромни очила, което замислено ядеше сандвич с наденица, докато наоколо цареше шум, хаос, музика и хора, минаващи насам-натам.

Люда забеляза, че момчето изобщо не пиеше алкохол и категорично отказваше предложеното вино.

— Кой е това? — дръпна тя за ръката приятелката си Лина, която я беше навила да дойде.

Люда всъщност не обичаше такива събирания.

— А? Какво? — Лина проследи погледа на Люда. — Ааа, това е Федька, учи във Филологическия факултет.

Истински ботаник — не пие, не пуши, не излиза с момичета.

Дори не знам как се е озовал тук…

Люда оцени описанието. Самата тя имаше много негативно мнение към алкохола.

Родителите ѝ напълно се бяха пропили и изчезнали някъде на село, след като бяха продали градския апартамент.

Шестгодишната Люда се оказа при баба и дядо в тяхното просторно тристайно жилище.

Зоя Георгиевна беше ръководител на катедрата по биология в местния институт, а Пьотър Геннадиевич изнасяше лекции по медицина в същото учебно заведение.

Двамата дълго се бориха с алкохолизма на дъщеря си, който се беше появил сякаш от нищото, но накрая се отказаха.

Взеха внучката си при себе си и повече не споменаха за дъщеря си.

Разбира се, Федя не се обърна към Люда пръв. Когато тя прояви инициатива, той дълго се държеше резервирано, но после ѝ се довери и се отпусна.

Разказваше ѝ интересни неща за литературата и изкуството — теми, които в тяхното „медицинско“ семейство почти не обсъждаха.

Баба ѝ и дядо ѝ нямаха нищо против Фьодор да стане неин съпруг.

Сериозен, възпитан, образован. Филолог?

Ами, голяма работа!

Важно беше единствено Людмила да бъде обичана и да не страда.

— Каква си наивна, Людка — чудеше се Лина. — Защо ти е той?

Няма пукнат грош, и едва ли някога ще има!

— Аз сама ще изкарвам парите — отвърна упорито Люда. — Важното е, че е надежден и ме обича.

Людмила изграждаше кариерата си с огромно старание. Лекции, конференции, докторат.

Съпругът ѝ Фьодор кротко четеше лекции в университета, където беше завършил.

Бабата и дядото починаха, а апартаментът остана изцяло на разположение на младото семейство.

На 35 години Людмила осъзна: ами децата? Реши да поговори за това със съпруга си.​​— Какви деца? — стреснато попита Федя. — А! Имаш предвид нашите бъдещи деца?​​

​​— Да. Казват, че без тях истинско семейство не може да бъде, — уточни Люда.​​

​​— Ммм… Това е спорен въпрос, разбира се… Но ако ти искаш…?​​

​​— А ти?​​

​​— Децата… те изискват постоянно внимание, с тях идват нови грижи, разходи…​​

​​— В принцип, съм съгласна с теб. Имам още да пиша докторската си дисертация. Трябва да пътувам за служебна командировка в България…​​

​​— Е, тогава за какво са ни деца, Люд?​​

​​Людмила го погледна изпитателно. В действителност тя добре познаваше своя мъж и вярваше в неговата искреност.​​

​​Изглежда, майчинският инстинкт напълно й липсваше. Стигнаха до съгласие, че ако „Бог изпрати“, Люда ще роди. Бог не изпрати.​​

​​Така и живяха.​​

​​Кариерата на Людмила Викторовна (отдавна никой вече не я наричаше само по име) беше успешна.​​

​​Тя стана известен имунолог не само в нейния град. Защити докторска дисертация, занимаваше се с научна дейност и оглави отделението по алергология и имунология в голям медицински център.​​

​​В тяхното жилище направиха луксозен ремонт с преустройство. Всеки от съпрузите караше чуждестранна кола, а няколко пъти в годината те неизменно пътуваха заедно на почивка в чужбина.​​

​​За домакинските работи се грижеше идваща домашна помощничка. Парите в семейството не липсваха, благодарение на Людмила Викторовна.​​​

​​​Федя, макар и с научно звание професор, не проявяваше интерес към кариерата — десет години пишеше някаква „особена“ книга.​​

​​— Е, сега ви липсва само дете, — скръбно отбелязваше Лина.​​

​​— И без деца си живеем прекрасно, — без и капка преструвка отговаряше Людмила. — Пък и какви деца вече? Почти сме на 50 години!​​

​​— А сега дори на 60 години раждат. Не те ли е страх, че Фьодор може да намери майка за своето дете на друго място?​​

​​— Не.​​

​​Людмила наистина вярваше на съпруга си безусловно и безрезервно.​​

​​Ето защо, когато в двора на тяхната кооперация към нея се доближи една млада дама и започна да разказва нещо за мъжа й, тя не разбра веднага смисъла на казаното.​​

​​Под разтворената къса шуба се подаваше бюст, притиснат от тънка блуза (поне четвърти размер), очите й блестяха, а черните й къдрици сияеха като коприна. Красавица!​​

​​— И така, предлагам ви да пуснете Феденка без скандал, — каза девойката.​​

​​— Защо мълчите?!​​

​​Феденка? Кой е това? А! Това е съпругът й — Фьодор.​​

​​Никога през живота си Людмила Викторовна не беше наричала съпруга си по друг начин.​​

​​С усилие се съвзе от неуместните мисли.​​

​​— Коя сте вие?! — обърна се тя към непознатата.​​

​​— Ами! На кого сега цял половин час разказвах всичко?! — възмути се девойката.​​

​​Всъщност, цялата история беше казана за минута, но тази странна жена сякаш изобщо не я бе забелязала.​​

​​Как ли Феденка се е оженил за такава?​​

​​Младата жена въздъхна тежко:​​

​​— Аз съм Лена. С Феденка се обичаме, но като благороден човек той не може да ви изостави след 30 години брак. Не смее! Разбирате ли?​​

​​И аз съм бременна! Разбирате ли?​​​​Пуснете го! — повтори тя предишните си думи.​​

​​— Аз никого не задържам, — отвърна Людмила Викторовна и изчезна в входа на сградата, оставяйки Лена изумена. Наистина, какво й става на тая!​​

​​Фьодор, както обикновено, излезе да посрещне жена си. По лицето й веднага разбра, че нещо не е наред.​​​

​​— Людмила, не мога да те позная. Какво е станало? — попита той разтревожено.​​​

​​Людмила Викторовна мълчаливо събу ботушите си и хвърли палтото на пода (Фьодор едва успя да го хване) и отиде в кухнята.​​

​​Уморено се отпусна на стола.​​

​​— Току-що на двора дойде някаква Лена и каза, че се обичате и че ще имате дете, — най-накрая промълви тя с безизразен глас. — Това вярно ли е?​​

​​«Фьодя» помълча и седна на съседния стол:​​

​​— Никога не съм те лъгал. И няма да го направя и сега, — каза той. — Помниш ли, преди месец, когато замина за две седмици на конференция в Берлин?​​

​​Тогава тази Лена буквално започна да ме преследва.​​

​​Тя е четвъртокурсничка при нас.​​

​​Как изобщо се е записала в института, не знам. Тя е… какво да кажа. Нищо.​​

​​Не става въпрос за това сега. Съгласих се да вечерям с нея. За да й обясня колко безперспективни са опитите й да започне връзка с мен…​​

​​Фьодор хвърли поглед към жена си. Тя мълчаливо гледаше през прозореца.​​

​​— Знам, че звучи глупаво, но дори и аз не разбрах как се озовахме у тях.​​

​​Може би заради онази чаша вино…? Беше само веднъж.​​

​​Никой не говори за любов! Дори и не съм си помислял да продължавам каквито и да било отношения с нея, още по-малко да те напускам!​​

​​— Така или иначе ще има дете от теб…​​

​​— Не е сигурно от кого е…​​

​​— Фьодор! Не очаквах това от теб. Мислех, че си човек, който може да носи отговорност за действията си! Още повече, че тя е бременна…​​

​​— Това според теб да поема отговорност ли значи? Да се оженя за… случайна партньорка?​​

​​— Ако тя е бременна, да. Детето трябва да има баща.​​

​​А ние нямаме деца, и явно можеш да станеш баща само по този начин.​​

​​— Но аз не искам!​​

​​— Успокой се.​​

​​— Знаеш ли какво?​​

​​Щом така си решила, ще следвам съвета ти! — внезапно избухна Фьодор.​​

​​Същата вечер той напусна дома с един куфар.​​

​​Людмила Викторовна не каза нито дума на съпруга си.​​

​​Месец мина, през който тя нищо не чу за него, и ето че отново в двора се срещна с Лена.​​

​​Този път момичето настояваше… за делба на имуществото. Както се били разбрали. С кого? За какво?​​

​​— Просто след развода всичко се дели наполовина! — заяви тя, блеснала с очи. — Така че, съгласете се мирно, иначе ще се срещнем в съда!​​

​​— А кои сте тези «ние»? — полюбопитства Людмила Викторовна.​​

​​Тя много се съмняваше, че Фьодор ще иска да дели нещо с нея. Още повече, че нямаше почти нищо за делене.​​Апартаментът беше изцяло неин и техните финанси бяха разделени.

Колите?

Е, добре, нека Фьодор си задържи неговата, макар че беше купена с нейни хонорари.

Всичко това Людмила Викторовна набързо обясни на Лена.

— Така че, млада дама… Как беше името ви? Ще трябва вие и Фьодор сами да си изкарвате всичко.

— Вие прекрасно знаете името ми! Няма какво да се правите!

И ще видим кой и какво имущество ще получи!

— С този тон нямам намерение да продължа разговора. Всичко добро… — Людмила Викторовна, както и предния път, изчезна в коридора, оставяйки Лена да негодува.

Същата вечер Лена изля цялото си възмущение върху съжителя си:

— Онази твоя… съпруга съвсем е загубила срама! Казва, че няма какво да делите!

И няма да делиш нищо с нея! — ядосваше се Лена.

— Първо, ще те помоля да говориш уважително за жена ми — каза Фьодор с такъв тон, че тя неволно млъкна.

Какво му става? Та той винаги се е държал толкова тихо, беше като безволевец, когото лесно можеш да изманипулираш, особено с карта като бременността.

— Второ, наистина изобщо не възнамерявам да деля нищо с Людмила.

— Тоест, ще отглеждаме детето си тук? — Лена, като се опитваше да не повишава тон, посочи с ръка малкото и занемарено жилище, което ѝ беше останало от родителите. — В бедност?!

— Тук, разбира се, трябва да се направи ремонт, но иначе има съвсем достатъчно място за трима.

В краен случай, след време може да изтеглим ипотека.

А относно бедността — аз работя, гладни няма да останем — сви рамене Фьодор.

— Ипотека ли?! — изписка Лена, забравяйки обещанието си да не крещи. — Ти луд ли си? Такава уговорка нямахме!

— Ние с теб изобщо…

— Да, да, знам — „нямахме никаква уговорка“. Ти и жена ти направо с един и същи речник говорите.

Но аз нямам намерение да следвам твоя план и ще постигна своето!

Цяла седмица Лена се опитваше да убеди Фьодор да подаде в съда иск за разделяне на имуществото. Той дори не искаше да я изслуша.

Защо ѝ беше притрябвал въобще?! Те имаха само един път и то защото го беше накарала да изпие два бокала вино.

Доброжелателни хора ѝ обясниха, че другояче няма да успее да го… съблазни.

А след преместването той спеше на походното легло. Каза, че му трябва време.

Абсурд! Да отказва на млада и красива жена!

По-добре да беше се съгласила да отиде на море с Едик. Макар и небогат, той я обичаше и ѝ каза, че ще спечели пари.

А и Фьодя се оказа без пари — напразно се беше захванала с него.

Май ще трябва да се обади на Едик…

Казано — сторено.

Три дни по-късно, Фьодор, връщайки се от работа, откри своя куфар отвън до вратата.

Той въздъхна облекчено и тръгна към апартамента на жена си.

Не се осмели да отключи с ключа си, а звънна на звънеца.Людмила отвори, мълчаливо направи крачка встрани, за да пропусне съпруга си в антрето.

— Ще вечеряш ли? — попита тя спокойно, минавайки към кухнята.

— Да, — отвърна той тихо, а после, с по-силен тон, извика след нея: — Извинявай.

Людмила спря за момент, кимна безмълвно и каза: „Измий си ръцете“.

Цялата следваща година и двамата се държаха така, сякаш нищо не се е случило.

Людмила наистина започна да вярва, че това е било само някакъв ужасен сън…

Но в онзи ден, слизайки от колата си в двора, тя видя на пейката… Лена.

Дежавю някакво, но с един нюанс — момичето държеше на ръце бебе, увито в одеяло.

— Ето, — кимна Лена към детето, дори без да поздрави. — Това е синът на Фед… на Фьодор.

Нарекох го Матвей, но той още не е свикнал, затова можете да го наричате другояче.

— В смисъл, можем да го наричаме? — изуми се Людмила Викторовна.

— Накратко, — въздъхна Лена. — Мислех, че е синът на годеника ми Едик, но той ми заяви, че не може да има деца по… медицински причини.

Нещо е прекарал в детството.

То няма значение!

Фактът е, че детето със сигурност не е негово.

Едик се опита да приеме Матвей, но не успя.

Каза ми, че трябва да избирам…

— И ти избра…

— Да! А какво друго да правя?! Едик още не е постигнал нищо, пари няма, аз също съм без работа.

А Матвей всъщност си има истински баща, който трябва да се погрижи за него!

— Лена, това, разбира се, е добре, но…

— Ако сега не вземете Матвей, ще го оставя в дом за деца, — Лена подаде вързопа на Людмила Викторовна. Тя го прие машинално.

— Чудесно. Отказа съм написала, сложила съм го в джоба ви.

Имате пари, контакти — ще се справите с осиновяването.

Не се съмнявайте — Фьодор със сигурност е бащата, но, разбира се, можете да проверите.

Чао!

Людмила Викторовна стоеше известно време втрещена, загледана след Лена, а после прехвърли поглед към мърморещия Матвей…

Ето, Бог изпрати решение.

А с останалото те ще се справят. Това е сигурно.

Дереккөз