Това се случи много отдавна, в безгрижните дни на моята младост. По онова време се занимавах активно със спорт, и едно лято нашият отбор по лека атлетика замина за тренировъчен лагер в Карпатите.

Живеехме в палатки, готвехме храна на огън… истинска романтика. С нас бяха момчетата от футболната секция, така че скуката беше изключена.

Местните жители, предимно възрастни мъже, ни помагаха: секяха дърва, наглеждаха екипировката, грижиха се за конете. Вечер те се събираха край огъня и ни разказваха легенди и приказки от техния край.

Много малко от тези истории си спомням сега, но една особено се запечата в паметта ми. Разказваха за една планина, на която не бивало да се изкачваш: там живеели духовете на предците, и единствено в подножието можело да оставяш дарове за тях.

Имаше и друга планина, чийто връх бил забранен за жени, и обратното — място, където неомъжените девойки молели духовете за съпруг, а омъжените — за деца.

В програмата на лагера беше планиран двудневен поход с коне и нощувка край местна река — за жалост, името ѝ съм забравила.

Тръгнахме рано сутринта: треньорът, около двадесет души от нашата група, водачите и конете, натоварени с оборудване. Конете вървяха бавно, не бяхме свикнали да седим толкова дълго в седлото, затова често правехме почивки.

Когато достигнахме едно малко селце, преминахме по главната му улица. Къщите бяха здрави, оградите — прясно боядисани, а в градините цъфтяха цветя. Но нещо не беше наред: не се виждаше жива душа наоколо.Никак деца, тичащи по улиците, никак жени в градините, никак старци на пейките. Дори кучетата не лаеха. На въпросите ни водачът кратко отговори: „Староверци.“

Селото остана зад нас, и скоро съзряхме стара схлупена къщичка с килнат покрив, която въобще не приличаше на останалите домове.

Водачът се усмихна леко: „Тук живее знахарка. Казват, че е на сто години, а може би и повече. Лекува всякакви болести, предсказва бъдещето.“

Вечерта разпънахме лагера недалеч, а моите приятелки Маша и Оля, заедно с мен, бяха запленени от идеята да посетим тази загадъчна старица. „Да отидем при нея, да ни гледа на карти!“ – решихме ние, три млади наивнички.

Треньорът не разреши да тръгнем, естествено, и отказа да ни даде коне. Но въпреки това избягахме и тръгнахме пеша. Беше ни малко страшно да вървим сами, затова убедихме двамата момчета – Игор и Саша – да ни придружат.

Пристигнахме изненадващо бързо, сякаш някой ни подканяше напред. На двора ни посрещна старицата, която въобще не приличаше на вещица от приказките: мъничка, слабичка, с добра усмивка и чист бял шал. Лицето ѝ беше набраздено от бръчки, но очите… Очите ѝ – млади, яркосини, като небето след буря.

– Здравейте – казахме несигурно.

– Здравейте, деца – отговори тя меко. – Влизайте вкъщи.Вътре беше изненадващо уютно: на пода бяха постлани саморъчно тъкани килимчета, по стените висеха бродирани кърпи, а в ъгъла се намираха икони с горяща кандилница. Баба се прекръсти, а ние, притеснени, се застопорихме на прага, изгубили всякаква смелост.

– Чаках ви – каза тя, гледайки директно към нас. – Какво искате да узнаете?

Събрах смелост и пристъпих напред:

– Разкажете ни за нашето бъдеще.

– Не предсказвам бъдещето – отвърна тя. – Само Господ знае всичко. Но нещо виждам. – Тя ме погледна в очите. – Твоите планове и мечти скоро ще се променят. След два месеца ще тръгнеш по друг път, ще учиш на друго място, ще се омъжиш за друг човек и ще заминеш за чужд град. Ще имаш две деца, родени в една година.

– Как така? Близнаци ли? – изненадах се аз.

– Не знам – усмихна се тя загадъчно. – После ще се върнеш в родния край. Ще минеш през много изпитания, но помни: Бог не дава изпитания повече, отколкото човек може да понесе. Ще преодолееш всичко и ще живееш дълго. Само че с датата ти на раждане има нещо неясно. Кога си родена?

– Пети април хиляда деветстотин седемдесет и втора година – отвърнах аз.— Не, през април същата година теб все още те нямаше на този свят, — поклати глава старата жена.

Почувствах се странно. Главата ми се замая и Игор ме изведе на чист въздух. Приятелките ми скоро също излязоха — тихи и загрижени. Обратно към лагера вървяхме мълчаливо.

Разбира се, забелязаха отсъствието ни и ни се скараха сериозно. За наказание, до късно вечерта миехме съдове в студена планинска река, треперейки от студ и изтощение.

На следващия ден събрахме лагера и потеглихме назад по същия път. Когато минавахме покрай дома на лечителката, не я видяхме, но на оградата седеше черна котка с невероятно сини очи. Тя гледаше право към мен и по гръбнака ми минаха ледени тръпки.

Минаха два месеца и предсказанията започнаха да се сбъдват. Скъсах с приятеля си, записах се в университет в специалност, за която никога преди не съм мислила. След две години се омъжих и се преместих в друг град.

Животът не беше лесен. Синът ми се нуждаеше от сложна операция на сърцето, загубих няколко близки хора за кратък период, а след това аз самата се сблъсках с тежка болест, чието име не искам дори да изрека. Но винаги помнех думите на онази старица: „Бог не дава изпитания отвъд силите“. И това ми даваше кураж да продължа напред и да вярвам в по-доброто.

Що се отнася до датата ми на раждане, там също всичко се оказа не толкова просто. Веднъж намерих в старите документи свидетелство, в което беше написана друга дата — девети май. Сбъркана, се обърнах към родителите си.

Оказа се, че за да получат по-голямо жилище от завода, майка ми, с помощта на приятелка-лекарка, е променила документите за срока на бременността, а баща ми оправил всичко в гражданското. Така аз официално „съм се родила“ месец по-рано.Само едно предсказание не се сбъдна: децата ми не се родиха в една и съща година. Но, може би, по някакви невидими закони на съдбата, годините на техните раждания — 1990 и 1993 — по нещо си приличат или са свързани.

Минаха много години оттогава. Върнах се в родния край, както бе казала онази знахарка. Понякога мисля за нея: коя беше тя?

Откъде знаеше толкова много за мен? Може би има в този свят неща, които не можем да разберем. Но едно знам със сигурност: нейните думи ми помогнаха да премина през всички изпитания и да не се пречупя.

Дереккөз