Когато съдията влезе, всичко утихна. Залата не дишаше. Делото беше за разделяне на общо нажитото имущество. Основният предмет на спора — автомобил „KIA Rio“, произведен през 2021 г. Стойността му — 960 000 рубли. Дмитрий настояваше, че колата е купена по време на брака и трябва да се раздели. Татяна твърдеше, че я е придобила със собствени средства преди брака, което можеше да докаже с извлечения, справки и дори разпечатки от WhatsApp, където обсъждаше с приятелка кредита и първата застраховка.
— Татяна Сергеевна, — започна съдията, — вие предоставихте документи за покупката на автомобила преди сключването на брака. Вашата позиция е да запазите колата за себе си. Уверени ли сте, че не искате мирно споразумение?
Татяна се изправи. Говореше ясно, но с привкус на емоция в гласа. Не от слабост — от сила, която беше уморена да мълчи.
— Уважаеми съдия, тази кола не е просто автомобил. Това са моите нощни смени, моите дежурства, моите ръце, в мазила и мазоли. Това е първата крачка, която направих към свободата. А сега ме принуждават да я предам… на човек, който в този живот не е направил нищо освен че е роден късметлия в семейство, където майката решава на кого какви играчки да даде. Това не е за колата. Това е за уважение. За граници. За мен.
Съдията погледна към Дмитрий:
— Каква е вашата позиция?
Той стана, оправи вратовръзката си и наду усмивка.
— Смятаме, че имуществото е придобито по време на брака. Следователно…
— Имаме справка от банката, извлечение с дата на кредита и нотариално заявление, направено ПРЕДИ регистрацията на брака. Това имущество не е общо нажито.
— Материалите са приети. Заседанието се отлага за вземане на решение. Следващото слушане е в следващата петък.
След заседанието Светлана Григорьевна се приближи към Татяна. Говореше тихо, но с такава злоба, че въздухът между тях ставаше гъст.
— Мислиш ли, че спечели? Мислиш ли, че една справка ще те спаси? А как ще живееш след това, а? Сама? Без син, без мъж, без подкрепа?
Татяна пое погледа ѝ. После се наведе и почти прошепна:
— По-добре сама, отколкото с цялата ви подкрепа като тежест от бетонна грижа на врата.
— Никога не си била наша. Само си се възползвала.
— Аз бях с вас. А вие — с мен само когато ви беше нужно нещо.
След седмица съдът призна автомобила за собственост на Татяна. В залата беше тихо, като на погребение. Дмитрий стоеше с угаснал поглед. Светлана не дойде. Твърде болезнено е да губиш в игра, в която си свикнал да печелиш. Момичето в спортни дрехи си тръгна веднага след произнасянето на решението, без да се сбогува.
Татяна излезе от сградата сякаш не само арестът на колата беше вдигнат, а тежестта от душата ѝ. Сергей я чакаше до колата.
— Поздравления. Ти го направи.
— Благодаря, че дойде.
— Как иначе. Обещах да бъда до теб.
— А случайно, не искаш ли да се повозим?
Той се усмихна. Но Татяна погледна към небето. Вътре в нея имаше странно чувство — не на победа, а просто… облекчение. Все едно най-сетне някой е изключил фона от чуждите гласове.
— Хайде, но само по правилата, — каза тя, — сега знам колко е важно.
След месец тя се премести. В стар, но светъл едностаен апартамент. С ипотека. Без мъж, без свекърва, без шеги за „жена зад волана“. Сама.
Сергей понякога идваше. Без натиск. Без намеци. Просто да е до нея. Понякога — за кафе. Понякога — да оправи контакта. Понякога — просто да замълчи. И в тези мълчания имаше повече уважение, отколкото във всички викове от миналото.
Един ден Павел написа в месинджър:
„Ами ако просто беше подарила колата — може би нямаше да се скараме толкова?“
Тя изтри съобщението. Без отговор. Някои писма не заслужават дори да бъдат прочетени.
После, едно утро, тя се събуди, сготви кафе, погледна през прозореца и си помисли:
„Ако тогава бях подписала дарствената… щях да си подпиша присъдата. А сега — аз съм жива. И това вече е победа.“
Финалът. Сбогуването с чуждите очаквания е началото на истинския ти живот. Без свекърва. Без драма. Без дарствени. Само ти. И твоят волан.
