— Сергей ми написа — тихо каза Татяна.
— Да помогне. Казва, че има предложение. Изглежда знае, че в момента не съм във форма.
— Танюха. Ти сега седиш на мина.,Катя сложи ръце.
— Таньо. В момента седиш на мина. Липсваше още малко романтика от миналия фронт. Макар че… ако той има пари…
— Какви пари, за какво говориш…
— Ами за това. Понякога парите са най-добрият романтичен жест. Особено когато настоящият ти съпруг иска чрез съда да ти отнеме „Кия“-та, за да я даде на по-малкия си брат с интелект на авокадо.
Татяна взе телефона. — Знаеш ли, Катя. Ще му се обадя. Но не от слабост. А за да си припомня, че някога са ме обичали не заради техниката и квадратните метри.
Катя се усмихна. — Само не се влюбвай пак. Втори път няма да имаш такава прическа, както на двадесет и три.
Сергей я покани в ресторант. Не скъп, не претенциозен. Просто уютен. Където музиката не вие, а масите не лепнат. Той беше остарял. Но все същият — прям, внимателен, с тази навика да накланя глава, когато слуша.
— Радвам се, че дойде, — каза той. — Нямаше да пиша, ако не бях чул от обща позната… че минаваш през труден период.
— Благодаря, че ми писа. Честно. Първо помислих, че си се объркал адреса. После — че се подиграваш.
— Нито едното, нито другото. Сериозен съм. Таньо… винаги съм знаел, че си силна. Но дори силните имат моменти, когато им трябва подкрепа. Готов съм да помогна. Имам един имот. Апартамент. Не луксозен, но с ремонт. Би могла…
— Не, благодаря. — Татяна остави чашата. — Благодаря, но няма нужда. Ще се справя. Не искам да бъда нечий проект.
Сергей я погледна с тъга.
— Все още воюваш. Дори когато никой не те напада.
— Защото вече не мога да се отпусна. Не мога. Ти си тръгна тогава, помниш ли? А аз останах. Тук. В тези битки. С апартаменти, с кредити, с „ти си жена, как ще се справиш“.
— Може би е време да избереш не битката, а себе си?
Когато се върна вкъщи, Татяна заварила Дмитрий. Той седеше на дивана, сякаш пак живееше там. До него стоеше Светлана Григориевна, държейки кутия с документи.
— Дойдохме да се разберем, — започна тя. — Но ако продължаваш с тази линия…
— Дойдохте с адвокат? — прекъсна я Татяна. — Не? Тогава си тръгвайте.
— Това е нашият дом! — извика Дмитрий. — Ние сме женени, тази квартира е записана на мен, между другото!
— Само защото ме убедил да я прехвърля, когато лежах след операция. И повярвай, това беше моя грешка. Но сега — край. Аз вече не съм вашето дете, не съм вашата крава, не съм вашата глупачка.
— Махай се! — извика свекървата. — Павлик ще получи тази кола. И после ще съжаляваш, че си се държала така!
Татяна се приближи до вратата, отвори я като сервитьорка в скъп ресторант:
— Скъпи, изходът е тук. А спектакълът свърши.
И когато те, шепнейки и мърморейки, излязоха, тя хлопна вратата.
А Сергей беше прав. Понякога трябва да избереш себе си. И да не се страхуваш.
Забряня телефонът. Катя.
— Е, какво, помисли ли за развода?
Татяна погледна през прозореца.
— Да. Подадох днес. Само че не казах.
— Ага. Този път – не подарък. Това е свобода. Без право на препредаване.
Съдът беше насрочен за четвъртък. Сутринта беше сива и гъста, като овесена каша без захар. Татяна вървеше към сградата на съда с папка в ръка и стомах от стомана. Катя, като адвокат, вече беше вътре. Дмитрий стоеше на входа с някакво кльощаво момиче в спортни дрехи — „новата пасия“, според слуховете. Светлана Григориевна до тях, в парадно облекло, с изражение, сякаш е дошла за царско наследство. Павел липсваше. Вероятно беше зает със своя живот — „да се вози на тротинетка из чуждите граници на приличието“.
Татяна се приближи до мястото, където седеше Катя. Юристката кимна:
— Не казвай нищо. Просто седни красиво. Те изглежда мислят, че си дошла тук да просиш прошка.
— Нека си мислят. Аз съм дошла да произнеса присъдата.,— Нека мислят. Аз дойдох да прочета присъдата.
