— Предупреждавам. Заплаха е, когато ми звъните отново в осем сутринта да питате кога ще родим внуци. Това е страшно.
— Ти изобщо жена ли си? — прошепна Дмитрий. — Поне веднъж се замисляла ли си за семейството?
— Семейството не е когато те изтезават, а ти се усмихваш. Семейството е когато те уважават. А ти, Дима, отдавна стана… не съпруг, а мениджър в чужд проект на име „Павлик без кола“.
С тези думи Татяна отиде към спалнята. Седна на края на леглото. Очите й пареха. Вътре всичко вибрираше, като при заваряване. Но не искаше да плаче.
Искаше да избяга. На където и да е. Дори в Рыбинск. Само далеч от тези трима и тяхното разпределяне на живота й на парчета.,На нощното шкафче заблестя телефонът. СМС от мама:
Таня, как си там? Татко намери старата вила, може да ти я прехвърлим. Най-важното е да не се предаваш. Ние сме с теб.
Ъгълчетата на устните ѝ затрепериха. Ето я, истинското семейство — където не питат колко струва колата ти, а просто питат как си.
Легна, без да се съблича. От другата страна на стената отново започна спор. Но сега това вече не я засягаше. Там, в коридора на чуждите желания, се водеше война. А тя — беше извън нея.
И за първи път от много години — чувстваше се свободна.
Татяна се събуди рано, сякаш тялото ѝ само искаше да стане, преди някой отново да нахлуе с идеята да „реши всичко“. В кухнята беше тихо. Никакъв шум. Вероятно бяха заминали. Слава богу. Тя сложи чайника и се хвърли на стола.
На масата лежеше жълт плик. Почерк — сякаш писал човек, който за последно е държал писалка през 2003 година. Татяна взе писмото.
„Татяна Сергеевна, добър ден. Пише ви Сергей Олегович. Някога бяхме близки. Може би няма да искате да ми отговорите, но все пак: чул съм, че имате проблеми с мъжа си и с апартамента. Имам предложение. Обадете се, ако искате да обсъдим. 8-925…“
Тя почти изпусна чашата. Сергей. Този Сергей. Първият. Единственият, когото наистина… но оставяме това. Имаше младост, имаше романтика, имаше глупав страх. Разделиха се, защото той замина. А тя остана. Имаше сесии, работа, баба с кръвно. Той — Лондон и MBA. Не издържаха разстоянието.
А сега някъде беше открил адреса ѝ? Или, по дяволите, беше разпитал мама?
Тя седна на масата, сякаш беше разпит. — Каква идиотка беше, Таня. Да, той замина, но ти тогава дори не му даде шанс. Всичко сама, сама, сама. Ето ти резултата — семейство, в което свекървата спи на твоята възглавница, а мъжът — при майка си.
Забиха се вратата. Сърцето ѝ се сви. Надяваше се, глупачка, че това е Сергей. Но, разбира се, това беше реалността.
На прага стоеше млад мъж в униформа — юрист. Не полицай, но униформата носеше неприятности.
— Добър ден. Вие ли сте Татяна Сергеевна?
— Това е за вас. — Той подаде плика и листа.
— Претенция от Дмитрий Алексеевич и Павел Алексеевич. Искане за доброволно предаване на превозното средство на основание съвместно нажитото имущество. Предлага се да се реши въпросът без съд.
— Уха. А къде е подписът на Светлана Григорьевна? Като координатор на семейния безпорядък?
— Ъъ… Аз съм само куриер. Довиждане.
Тя затвори вратата и се засмя. Истински. Див, болезнен, с хриптене смях.
— А, ето как сте. През листовете ще минете, а? Добре, добре.
Половин час по-късно Татяна вече седеше при старата си приятелка Катя, адвокат, която, както сама казваше, „развежда хора по-добре от това да сипва шампанско на сватба“.
— Няма да повярваш. Те наистина искат да ми вземат колата през съда. Моята, разбираш ли? Аз я купих ПРЕДИ Димон изобщо да си спомни, че е мъж. Когато още разливаше кафе в коворкинга.
Катя само се усмихна.
— Слушай, те сега могат да пробват и апартамента да делят, ако съвсем са се побъркали. Знаеш, че Света не е от онези, които се отказват. Тя е истинска дама.
— Живях с нея под един покрив. Зная повече, отколкото исках. Дори манната каша в тенджерата ѝ мирише на упрек.
— Значи, ето какво: първо, никакви разговори без адвокат. Второ, започни да записваш всичко — писма, заплахи, обаждания. Трето…
