Татяна излезе от зъболекарския кабинет в девет вечерта. През деня прие тринайсет пациенти и получи една благодарност под формата на бурканче мед от баба, на която извади зъб. В маршрутката миришеше на гриловано пиле и безнадеждност. Тя трепереше от умора, като стара пералня на центрофуга.
Ключът в ключалката се завъртя с познатото скърцане, сякаш самата врата въздъхваше от скука. Татяна събу обувките си и едва не стъпи върху подредените мъжки ботуши – нови, лачени. Павел се беше върнал. Чудесно.
От кухнята се долавяше гласът на свекървата. Напрегнат, като чорапогащи след новогодишна трапеза.
— Тя вече колко години кара тази кола? Все ще трябва да я смени скоро, а на момчето поне ще има на какво да се вози. Ти като мъж изобщо ще вземаш ли решения, или пак ще седиш като мебел?
Татяна замръзна в коридора. Сърцето й забърза. Дали от обида, дали от желание да удари някого с тази „мебел“ по главата.
— Майко, ти знаеш Татянка… Тя е горда. Като „сама си заработила“. Аз й казвах – семейното имущество е общо. А тя вдига нос.
— На твое място отдавна щях да направя дарствен договор! Тя е купена в брака! Всичко може през съда!
Татяна не издържа. Влезе в кухнята.
— Добър вечер, роднини! Какво се случва тук? Семейна среща зад гърба ми? Или събрание на акционери без миноритарен акционер?
Светлана Григориевна се сепна и се изкриви, сякаш в чашата й току-що кипеше чай.
— Просто обсъждаме как да помогнем на Павел. Той е възрастен мъж, а без кола сега никъде не може. А ти, като член на семейството, можеше да проявиш разбиране.
— Като член на семейството, — Татяна остави чантата на масата, — аз дневно обслужвам по петнайсет души. И да, тази кола съм я купила сама. Докато вашето момче пишеше в бележниците си велик бизнес план как да отвори автомивка в Питер.
Павел излезе от стаята. В ръката му беше банан, в очите – банално безразличие.
— Тань, защо се шашкаш? Не е за винаги. Просто докато не си оформя своята. Най-много за година.
— Година, Павел, не е „просто“. Това са около четиридесет хиляди километра и сто двадесет нервни сривове, ако паркираш както обикновено.
Дмитрий стана. Висок, с леко оплешивяващ темен и белег на брадичката – някога му се струваше чаровен.
— Тань, защо започваш? Просто те молим нормално. Никой не ти взима колата. Дарствен договор е временен. После ще го прехвърлим обратно.
— Ага, и ипотеката на апартамента е „временна“, и бракът ни, изглежда, също. Всичко е временно, освен твоята майка в моята кухня.
— Аз съм между два огъня! — възкликна Дмитрий. — От една страна – ти с твоите принципи, от друга – семейството ми! Нашият брат без колела, а ти заради тази метална кутия почти рушиш семейството!
— Не аз го руша. Ти избра да бъдеш мебел, както каза майка ти. А аз не съм интериор. Аз съм човек. С паспорт. И с кола, която няма да дам. Точка.
Светлана Григориевна удари чашата в масата.
— Ето каква е благодарността! Приемахме те в семейството като своя, а ти… Кучка. Печелиш пари – значи царица! А Павел къде да спи – под моста ли?
— По-добре под моста, отколкото за моя сметка. Той не е инвалид. Има крака, има ръце. На завода има място.
Павел се изсмя пренебрежително.
— Аз ли съм губещ? Да работя на завод? Мамо, чуваш ли, тя наистина го казва!
— Вие всички сте в един и същи спектакъл отдавна! — изкрещя Татяна. — А аз в този цирк повече не играя клоун.
Тишината се спусна като зимна шапка върху ушите. Тежка, гъста, с мирис на изстинал котлет.
Татяна бавно се приближи до шкафчето, извади техническия паспорт, ключовете и паспорта.
— Колата е моя. Покупката е потвърдена. Парите са мои. Никакви дарствени договори няма да има. Ако се опитате да прехвърлите без мен – ще се видим в съда. Там ще ви изтръгна и стоматологичната застраховка.
— Заплашваш? — през зъби прошепна свекървата.
