Карина нае квартира в покрайнините. Стара хрушчовка, пети етаж без асансьор, обелени стени и скърцащи подове. Но тишина. Толкова тишина, че в началото беше страшно — като в гора, където си сам и не знаеш откъде ще изскочи мечка. Само че тук — никой не изскачаше. Нито Лена. Нито свекървата. Нито Максим.
Първата седмица тя просто спеше. До обяд. После седеше с чай и гледаше през прозореца. Чай — без кифлички. Без „а ето Лена би…“ Без обсъждания. Тишината спря да бъде страшна, стана като кожа — нейната нова, истинска.
От работа си тръгна още по-рано, по настояване на Максим — „Ти си уморена. Остани вкъщи“. Сега преравяше автобиографията си. Тъпо, без вдъхновение. Все едно учеше да ходи след гипс. Но една сутрин стана, отиде на фризьор и каза:
— Отрежи всичко. И чело́то, моля. Искам да дишам.
Фризьорката кимна. Не се учуди. Виждала е такива с очи като след буря. Разбра всичко. Мълчаливо острига косата. Карина гледаше в огледалото и не се познаваше — уморена, слаба, с нова прическа, но вече не тази, която мълчеше, когато я унижаваха.
После ѝ се обади свекървата.
— Ти наистина си вдигнала спектакъл! — започна Галина Петровна. — Не само че си тръгна, ами сега Максим трябва да се оправдава! А ние с баща ти какво да правим?
Карина слушаше и усещаше как нещо вътре тихо умира. Тази част, която все още се надяваше да я разберат.
— На вас с баща ти? — попита тя. — Това ваша трагедия ли е?
— Ние се стараехме! Приемахме те, въпреки че не винаги отговаряше…
— Сега приемете, че вече ме няма. Във вашия живот.
— Карина! Полудя ли си?
— Може би. Но в това безумие поне мога да дишам. Довиждане, Галина Петровна.
Тя затвори телефона. Ръцете ѝ не трепереха, гласът ѝ не трепереше. Всичко трепереше само вътре, но вече не излизаше навън. А вечерта на прага се появи Максим. Без цветя. С очи „всичко осъзнах“. Типично. Късно.
— Позволи ми да поговоря — каза той.
— Вече говори. Когато лъжеше. Когато изневеряваше. Когато казваше, че ще “преживея”.
— Всичко съсипах. Но, Карин, знаеш, че винаги съм те обичал.
— Обичал? Максим, ти дори не ме видя. Видя ме как мълча, пера чорапи, готвя кюфтета. Видя „удобството“. А аз — не съм мебел. И знаеш ли, вече даже не ме боли.
Той се протегна към нея — може би за прегръдка, може би за измама. Но Карина отстъпи.
— Не трябва. Ти не си лош. Просто не си мой. А аз — вече не съм твоя.
Той си тръгна. Този път — завинаги. Тя усещаше. Как се усеща краят на зимата: по мириса на въздуха, по капките на перваза, по светлината, която се връща в очите.
След месец започна работа в библиотека. Не беше мечта, но до книгите беше по-лесно. Тихо. Подредено. Някой дойде за Чехов, някой — за Улицкая. А тя — за себе си.
Понякога ѝ звънеше Денис. Ненатрапчиво. Веднъж седмично. Просто да попита как е. Понякога пиеха кафе след работа. Говореха за кино. Понякога — за детството. Той не навлизаше в душата ѝ, не предлагаше „да забравим всичко“, не казваше „аз съм по-добър от него“. Той просто беше до нея.
— Стана различна. Но сякаш истинска.
— Просто вече не съм роля. Аз съм човек.
Вечер, връщайки се у дома, тя влезе в магазин и си купи сладолед. Този същия — пломбир във вафлена чашка, който „не е за възрастта“ и „разваля фигурата“. Седна на пейката пред входа, изяде го — без вина, без упреци, без оценки.
И изведнъж разбра: за първи път от много години — е спокойна.
