— Да, и съпругата трябва да се грижи за реда. Ти си домакиня в къщата.
Карина кимна. Още малко — и щеше да повярва, че истинската ѝ професия е домашна помощница с висше образование и без почивни дни.
— А децата? — гръмна свекърът. — Колко още да чакаме?
Карина не отговори. В главата ѝ бавно се подреждаше пъзел: чужди очаквания, чужди изисквания, чужди стандарти — и нито едно пространство за самата нея.
Вечерта, когато последните гости се обуеха и тръгнаха, Лена остана за няколко думи:
— Карина, можеш ли да ми дадеш двадесет хиляди? Много ми трябват. До заплата. Ще върна, веднага щом…,Карина вече беше чула това пет пъти. Нейната банкова история беше историята на доверчива глупачка. Но тя уморено кимна. Нека да бъде още един епизод в този сериал.
— Е, добричка си — усмихна се Лена, все едно хвали лабрадор за донесена пръчка.
Когато Карина остана сама с мъжа си, най-накрая проговори:
— Теб те устройва ли, че твоето семейство ме смята за сервитьорка?
Максим дори не се обърна. Показалецът му продължаваше да се плъзга по екрана на телефона.
— Така сме свикнали — каза той. — Това е израз на любов. Мама прави забележки, защото иска да станеш по-добра.
— Значи, ако ме ухапе, това ще е акт на признателност?
Максим вдигна рамене.
— Ти прекалено много възприемаш нещата. Просто бъди по-лесна.
Карина го гледаше и мислеше: „Преди три години смятах, че ти си най-надеждното рамо на света. А се оказа — закачалка.“
Следващите седмици се превърнаха в кошмар. Роднините станаха постоянен фон. То борш за Лена, то пет хиляди за Денис, то „боли ме гърбът, изчисти вкъщи“ от свекърва ѝ. После и упреци:
— Проблеми с характера!
Първо Карина мълчеше. После започна да отговаря. После спря да вдига телефона. А един момент просто го изключи и отиде в парка, където седеше с книга, правейки се, че всичко е наред. Защото ако не се преструва, можеше да полудее.
И всичко това — на прага на рождения ѝ ден.
Сутринта на рождения си ден Карина посрещна сама. Максим тръгна рано. Каза нещо за важна среща. Не я поздрави. Дори не се престори, че помни. Би било по-лесно, ако беше изкрещял или направил поредната сцена. А така — просто празнота.
В кухнята стоеше торта. Тази с череши. Вчерашна. Като символ на изтекла надежда.
Около пладне звъннаха на вратата. На прага стояха Галина Петровна с Лиля — някаква далечна роднина, която вечно миришеше на лак за коса и претенции.
— Помислихме си — каза свекървата, влизайки без покана, — че ти, разбира се, не си организирала празник, но поне имаш ли чай?
Карина сложи чайника. В дъното на душата ѝ бушуваше — не обида, а студена, гъста ярост, като зимна киша под яката.
— А къде е Максим? — сладко поинтересува се Лиля, нареждайки донесените питки с мак, тези, които никой никога не яде.
— На среща — отговори сдържано Карина.
— На среща? — повтори свекървата, сбръчвайки вежди. — Странно. Вчера каза, че днес ще е вкъщи. Готви изненада.
Карина едва не се разсмя. Това щеше да е чудесна шега, ако не звучеше като трагикомедия в три акта. И някъде зад кадър звучеше музика на Чайковски, но нотите фалшивяха.
След чаеното угощение, полирано с поредното забележка „а Лена всичко сама би изпекла“, свекървата си тръгна. Лиля се забави пред огледалото — да оправи прическата си като актриса след провален спектакъл.
