— Ти си лоша съпруга! — изсъска Максим, въртейки се в кухнята като ранен гъсок. — И ужасна снаха! Майка ми вчера си тръгна със сълзи на очи!
Карина стоеше до мивката, като актриса в замръзнал кадър. Водата капеше от ръцете ѝ, стичаше се по престилката, по китката ѝ, сякаш сълзи на някой италиански синьор, несправедливо обвинен в любов към чужда жена.
— Какво се случи? — попита тя с онова удивление, което изпитват хората, изведнъж разбрали, че ги обвиняват в кражба, макар те просто да са държали вратата вежливо.
— Не ѝ върна брошката! — гласът на Максим се изви нагоре, в фалцет — сякаш ставаше дума за завещание на къща в Комо.
Карина, още мокра, се обърна бавно, все едно водата пречеше на движението ѝ. Тя знаеше точно — сега ще започне.
— Каква брошка? — попита тя. — Максим, вчера въобще говорихме за зеле и съседката от третия етаж, която пак си взе йоркширски териер. За брошката не падна и дума.
— Тя каза, че брошката е красива! — изрева той, като прокурор в сериал. — А ти не разбра намека!
— Намек? — Карина се усмихна саркастично. — Извинявай, но не съм Фройд. Ако майка ти каже, че храната ни е вкусна, трябва ли да изнеса хладилника?
Той завъртя очи, все едно търси инструкции за боравене със съпруга по тавана.
— Добрата снаха разбира такива неща, — назидателно заяви Максим. — А ти… ти нищо не усещаш.
Карина избърса ръцете си, избърса от масата стар брой на „Домашен очаг“ и излезе от кухнята.
Минали десет минути. Максим хлопна вратата. Тя не го последва. Не защото беше горда. А защото най-после беше сварил кафе, а кафето — е свято дело.
Цял ден на работа Карина въртеше в ума си сутрешната сцена. Не, не плака в тоалетната като героините от мелодрами. Просто с всеки час усещаше растящо чувство — не толкова гняв, колкото умора. Все едно играе роля в лош спектакъл, в който зрителите са семейството на съпруга ѝ, режисьор е неговата майка, и на всички вече са написани репликите, освен на нея.
По пътя към вкъщи, като наивна студентка, която вярва в поправителен изпит, тя купи торта. С череши. Максим обичаше с череши. Може би, ако сложи на масата правилната торта, животът също ще стане правилен?
Когато се качи на четвъртия етаж, я настърви тишината. По-точно — липсата ѝ. Зад вратата беше шумно. Като в банка в събота: шепот, смях, гласът на Галина Петровна и, разбира се, омразната фраза:
— Точно навреме! Сложи чай!
Карина влезе в апартамента като робот с повреден софтуер и видя пълна експозиция от роднини: свекърът в обичайния си костюм с мирис на нафталин, Лена — с лице, сякаш тя е снаха, а не Карина, Денис, както винаги, с вид на заговорник, и Виктор — мъжът на Лена, който мълчеше от принцип, че думата е сребро, а мълчанието — свобода от скандали.
— Къде се шляеше? — попита Лена, сякаш Карина беше ученичка, останала след училище.
— На работа, — спокойно отговори тя, слагайки тортата на масата като бял флаг.
— Работа, работа… — поклати глава Лена. — А семейството?
Започна парад от забележки. Галина Петровна сочеше с пръст по рафта като следовател в търсене на улики.
— Прах, — констатира тя. — А вчера ти казах: чистотата е лицето на жената.
Денис се включи, както винаги, с хладнокръвна подкрепа.
