Денят, в който Валерия подаде молба за развод, беше някак нереално слънчев. Небето – синьо като нова пластмасова папка от канцеларския магазин, в която носеше документите. Мъжете на пейката пред ЗАГС-а пушеха и обсъждаха колко струва смяната на праговете на „шестицата“. Каква смяна на прагове, по дяволите, когато сега в живота ѝ върви глобален демонтаж на цялата конструкция?
Дамата зад прозореца кимна:
– Аха… Развод… С деца или без?
– Без, – въздъхна Валерия.
– Е, поне нещо добро, – промърмори дамата, докато подпечатваше молбата.
И започна ефектът домино.
Игор звънеше, пишеше, после започна да звъни на Кристина. Пише, че Валерия руши семейството, че майка му е в хипертонична криза, че я обичат, че всичко може да се реши мирно.
После дойде изненадата. Повест за съд. Надежда Петровна искаше да признаят Валерия за недееспособна. Основанието – „психоемоционална нестабилност, афективни изблици, маниакални епизоди“. С прости думи – кукумявка ѝ се е развъртяла.
– Сериозно ли?! – Кристина почти се задави от кафето. – Ти имаш маниакален епизод?! Къде?! Защо го пропуснах?!
– Вероятно когато отказах да им дам пари, – промърмори Валерия.
Съдът беше цирк с дресирани идиоти. Надежда Петровна дойде с траурна кърпа на главата. Игор – с вид на вдовец при жива съпруга.
Надежда Петровна хлипаше:
– Тя… тя е агресивна! Хвърляше се върху мен с нож! Крещеше, че ще отровя всички! Прави истерии! Нестабилна е! А леля Зоя… покойница… беше под напрежение! Ние… ние само искаме да ѝ помогнем! Нека парите бъдат под контрола на семейството. За доброто ѝ. За да не направи беля…
Съдията мрачно намръщи челото си.
Адвокатът на Валерия – млад, с оплешивяване и нахални очи, сухо заяви:
– Уважаеми съд, приложени са медицински справки. Клиентката е здрава, не размахва ножове. Прегледана е от психиатър, заключението е приложено. Също така е приложена разписка кой и как е теглил пари от кредита на нейно име – ето картата, ето видеото от банкомата. Гледаме внимателно: парите тегли господин Игор Николаевич, който любезно е забравил, че банкоматите имат камери.
– Това… не съм бил аз, – хриптеше Игор.
– Аха, – адвокатът кимна, – това е Шерлок Холмс в костюм от „Спортмастър“, точно като вашия.
След съдебното заседание Игор се опита да спре Валерия на улицата. Пъхтеше, въртеше се, стискаше я за лакътя:
– Лер, е… да не правим така, добре ли? На всеки се случват грешки. Майка ми се е разгорещила… Ти също… нервна си. Но нали сме семейство! Хайде просто… да забравим. И да живеем нормално. По човешки.
Валерия го погледна. Дълго. Все едно за първи път в живота си.
Ето го. Мъжът. Пет години. Човекът, заради когото носеше тежки чанти, переше, гладеше, готвеше, носеше лекарства на майка му. А той? А той – „Стани, Лера, дай проби, Лера, смени крушката, Лера, ние сме семейство…“ Само когато няма пари. А щом усети парите – веднага „за доброто на семейството“.
– Знаеш ли, – каза Валерия спокойно. – Изведнъж разбрах едно нещо. Никога не съм имала семейство. Имах проект. Наричаше се „Опитай се да заслужиш любов“.
– Край. Проектът приключи. Смятай, че не се е изплатил.
И тръгна. Просто тръгна. Без да се оглежда.
Игор стоеше като мокра кърпа. Без цел. Без пари. И без жена.
Разводът официално влезе в сила. Опитът да се оспори завещанието се провали – нотариусът и съдията потвърдиха: всичко е законно. Кредитът бе прехвърлен на Игор – по съдебно решение. За Валерия – нищо. Чисто. Свободно.
Знаете ли кое е смешно? После Надежда Петровна се опитваше да се сприятели. Да, да. Звънеше, пишеше мили съобщения от рода:
„Е, какво ти е, дъще, не се сърди, всичко в живота се случва…“
И финалното: „Ти ми трябваш. А Игор сега е съвсем безпомощен. Без теб поне да научеше как да белиш картофи…“
Валерия погледна съобщението. Дълго. После блокира. Навсякъде. И Надежда Петровна. И Игор. И техния племенник Сашко и неговата гумаджийница. И всички, които някога са се наричали „семейството“ ѝ.
Сега има едностаен апартамент. Свой. С крив под, но свой. Котенце, намерено пред входа. Работа – ново училище, където никой не споменава фамилията ѝ по мъж. И пари. Които лежат в банката. На нейния личен влог. Не на „семеен“. Не на „майчин“. Не на „гумаджийски“.
И за първи път от много години Валерия се събуждаше сутрин с мисълта, че е свободен човек.
И знаете… Това усещане струваше повече от петнадесет милиона.
