– Е, дъще, – пропя тя с онзи сладък глас, от който ти се иска да счупиш прозорците, – честито! Знаеш ли, винаги съм усещала: ти си нашето късметче! О, дори боршът вече не е толкова лош. Между другото… трябва да обсъдим как правилно да разпределим тези… е-е… пари. За да работят, разбираш ли?
– Какви пари? – сухо уточни Валерия, прекрасно осъзнавайки, че спектакълът едва започва.
– Какво говориш, мила? – размахва ръце свекървата. – Е, сега вече си с пари! Игорчо ми разказа. Така че… трябва да се открие влог на мое име. По-сигурно ще е. Ама никога не се знае…
– Ага, – кимна Валерия, стискайки чашата така, че кокалчетата побеляха. – Никога не се знае…,– Аха, – кимна Валерия, стискайки чашата така, че кокалчетата й побеляха. – Никога не се знае…
Игор в този момент, седейки в хола, направи вид, че се занимава с ремонта на стария дистанционен. Очилата му обикаляха по пода, сякаш търси изгубена съвест.
– А ти не се притеснявай, – продължи Надежда Петровна, разхождайки се из кухнята като стопанка в склад. – Парите са в семейството. Всичко е за семейството. Аз не го правя за себе си! За вас се старая.
Валерия стана. Спокойно. Бавно.
– Игор. Кажи ми, моля те… Твоите мама и татко също могат ли да си открият влог на моето име? Е, за всеки случай? Парите са в семейството. А?
– Лер… какво ти е, мамка ти е добра…
– Добра? – усмихна се ехидно Валерия. – Тогава нека „добрата“ напише разписка, че ще ми върне парите. А аз ще видя.
Свекървата се изправи.
– Какъв тон е това? Изобщо разбираш ли с кого говориш?!
Валерия я погледна. Много внимателно.
– Разбирам. С човек, който през последните пет години ми обясняваше, че съм никой. А сега изведнъж е забравил това.
Свекървата замръзна. После седна. Точно на табуретката. И изрече фраза, която остана да виси във въздуха като гнил мирис на стълбището:
– Е, и какво от това. Сега сме семейство. А семейството е свято.
Игор мълчеше. Много старателно.
А Валерия за първи път от дълго време помисли – може би наистина… отдавна е време да види как изглежда животът без това „свято семейство“?
Когато Валерия излезе от входа с куфар, съседката Римма Ивановна, която стоеше до контейнера с постоянно бойно изражение, присвива очи:
– Тръгваш ли, Лерочка? На море?
– Ага, – кимна Валерия. – За в Анталия. През Кострома.
Куфарът беше смешен – стар, още на майка й, със заключалка, която се затваряше само на криво. Но в него се побраха най-важните неща: няколко дънки, три тениски, документи и четка за зъби. Останалото… останалото беше там, където останаха Игор и Надежда Петровна. Нека си се наслаждават.
Премести се при Кристина. Приятелката – злато, а не човек. Разведена, счетоводителка, с нервен тик, появил се след петнадесет години брак с прекрасен представител на породата „легнал диван с бира“.
– Настанявай се, – каза Кристина, показвайки на Валерия стаята с диван, който се разгъваше на третия опит. – Междувременно ще тренираме да живеем без мъже. При мен вече трети година се получава. Догонявай.
– Опитвам се, – въздъхна Валерия, хвърляйки куфара в ъгъла.
И изглеждаше като свобода. Но нещо подсказваше – този сериал няма да приключи толкова лесно.
Обажданията започнаха вечерта. Игор.
– Лер, що се държиш като дете? Скарахме се, случва се… Мамка се ядоса, ти се ядоса… Хайде да поговорим нормално. Върни се. Трябва да си поговорим.
– „Трябва“ – за кого „трябва“? За теб и мамка ти или за мен? – сухо уточни Валерия.
– Е, не започвай… – с очевидна умора в гласа. – Слушай, ти разбираш, че сме семейство. Трябва да решаваме тези въпроси заедно. Не ти паднаха тези пари от небето.
Валерия мълчеше. Ръката й сама се протегна към бутона „прекъсни“, но любопитството надделя.
– Извинявайте… на кого точно паднаха?
– Е, Лер, не се обиждай, но по същество това са семейни пари. Ти си в нашето семейство. Значи парите са за благото на семейството.
– Аха. Супер. Тогава въпрос: когато работех за вашето семейство, готвех, миех, чистех, ходех при майка ти да сменям крушки – това също ли беше „общо“? Или беше „твое задължение“?
Пауза. Толкова дълга, че се чуваше как той чеше тила си.
– Лер, ти разбра ли… това е различно.
– Разбира се, различно е. Тук не е борш, а милиони.
На следващия ден на вратата на Кристина позвъниха. На прага – Надежда Петровна. Без покана. С чанта и лице, излъчващо свято право на чуждо.
