– Може ли да задам един въпрос? – Валерия сложи пред свекървата си чиния с борш и я погледна строго, даже прекалено строго. – Защо идваш при нас всеки ден? Отворила ли се тук безплатна столова или пък кръжок „Унизявай снахата“?
Надежда Петровна, дама на шестдесет и четири години, с лице, което винаги изразяваше недоумение, сякаш светът около нея категорично не я устройваше, изпрати Валерия с поглед. Бръчиците около устните ѝ се свиха в злобна панделка.
– Първо, – започна тя, без да докосва борша, – аз съм майка. Второ, ако готвеше нормално, нямаше да се налага да идвам. И трето, – наклони се по-близо, – искам да се уверя, че не отровяваш сина ми.
Игор, тридесет и осемгодишният съпруг на Валерия, седеше между тях като сирене в сандвич. Сирене, което започва да се топи и тихо се опитва да се изплъзне от хляба.
– Мам, що пак така? – промърмори той, ровейки се в хляба. – Боршът е нормален.
– О, „нормален“! – подражава му майка му. – При вас всичко е „нормално“! И тази жалка работа в училище на жълти стотинки, и дрехите ѝ, и този борш… на дръжката ли го сварила?
Валерия въздъхна. Тя винаги въздъхваше, когато трябваше да не каже излишно. Но днес въздъхването не помогна.
– Е, тогава не яжте. Никой не ви държи. Вратата е там, Надежда Петровна. Или пак дойдохте да ми разказвате, че у предшественичката ми боршът бил по-гъст, а мъжът – по-щастлив?
Игор се изтръгна, сякаш под стола му включиха електрическа плоча.
– Лер, защо започваш пак…
– Ага, започва се! – изпъчи се свекървата. – О, намери се кралицата на тенджерите! Между другото, Катюша и работеше, и дом държеше в ред, и мъжа си не позореше!
Катюша. Пресловутата Катюша. Бившата съпруга на Игор. Легендарна, всемогъща, всесилна. Тя си тръгна сама, между другото. С разбиране и достойнство. Но Надежда Петровна я канонизираше редовно.
– Тогава защо не ходиш при нея да ядеш борш, като си толкова неин фен? – изстреля Валерия и усети как вътре ѝ кипи. Точно както онзи борш.
Игор се изчерви, но – класика – каза само:
– Добре, стига вече. Мам, хайде без Катюша.
Свекървата стана, оправи блузката си с протърканите лакти и, гледайки Валерия, каза отровно:
– Ако имахте пари, а не тези учителски стотинки, щеше да е друга песен. А вие тук седите – нито пари, нито смисъл. А аз, между другото, мисля и за вашето бъдеще! Не мога вечно да тичам тук, да ви спасявам от вашите грешки!
– Спасявате ни? – повтори Валерия, опирайки ръце на масата. – Може ли списък с услугите? Защото май пропуснах нещо…
– Майка е права, – неочаквано се включи Игор. – Лера, знаеш колко е трудно сега. Кредити, цени… Мамка е с добри намерения.
Валерия мълчеше. Просто го гледаше. И в един момент много ясно разбра – нищо няма да се промени. Никога. Въвобще.
Вечерта, когато Надежда Петровна най-сетне си тръгна, хлопвайки вратата така, че буркан с фасул падна от рафта, Валерия седеше в кухнята и въртеше в ума си един-единствен въпрос: „И какво изобщо правя тук?“
Телефонът вибрира. СМС: „Валерия Сергеевна, моля, обадете се спешно. Нотариус. По делото на вашата леля Зоя.“
Леля Зоя… Честно казано, Валерия дори не си спомни кога за последен път се беше появявала. Живееше в Псков. Самотна. Малко странна. Е, баба с „таралежи“, но безобидни.
Тя се обади обратно. Гласът – сух, официален:
– Валерия Сергеевна? Обажда се нотариус Орлов. По наследственото дело на леля ви Зоя. Тя ви е завещала цялото си имущество.
– Извинете… Какво? – повтори Валерия, машинално избърсвайки мокрия плот.
– Цялото си имущество. Включително банков депозит. Петнадесет милиона рубли. Очакваме ви за оформяне.
Валерия седна. После стана. После пак седна.
– Петнадесет. Милиона. Не, разбира се, не долари. О, извинете. Именно рубли. Да, точно така.
Тя гледаше стената минута. После друга. После в кухнята влезе Игор – с доволна физиономия, с плик от „Пятёрочка“ и бодро:
– Чу ли, мама звъня… казва, може би е време да си вземеш майчинство? Така или иначе в училище се мъчиш за жълти стотинки…
– Угу… – проточи Валерия, гледайки през него.
Новината се разпространи по-бързо от ковид.
На следващата сутрин Надежда Петровна вече стоеше на вратата с самодоволна усмивка и плик.
