На сутринта донесе ѝ букет цветя и ягоди.
— Никой не идва при теб. Ще те посещавам — каза той.
Алла се радваше толкова, че напълно забрави за мъжа си. А той ѝ звъня и питаше защо не е дошла.
— Лежа в болницата, силно изкълчих крака. След няколко дни ще дойда — отговори тя.
На следващия ден Юра дойде пак с цветя и ябълки. Пиха отново кафе в кабинета. Алла вече ходеше с бастун.,Отново пиха кафе в ординаторската. Алла вече ходеше с бастун.
— Ако искаш, можеш да се прибереш у дома, — каза той. — Не мога да те държа в болницата дълго.
— А ти искаш ли да си тръгна?
— Не, но ти си омъжена.
— Тогава ще си тръгна, — каза Алла.
Юра уреди да я откарат с линейка до гарата. Разделиха се доста хладно. Той ѝ подаде пакет с малка кутия и я помоли да го отвори вкъщи.
До последната минута Алла се надяваше, че той ще дойде на гарата. Но Юра не дойде. Натъжена, цялото пътуване с влака едва сдържаше сълзите си. И почти забрави пакета в вагона, когато слизаше. Съседката я настигна и ѝ го върна.
Не предупреди мъжа си за пристигането си. От гарата до дома стигна с такси. Влезе в апартамента и видя чуждо палто на закачалката.
— Къде е моят лъв? Скъпи, твоята котка те чака! — чу се женски глас от стаята.
От банята излезе съпругът ѝ с хавлия на бедрата.
— Алла? Казала си, че ще дойдеш след три дни? — обърка се той.
— Пристигнах точно навреме. Вземи си котката и изчезвайте двамата от апартамента ми, — каза Алла и подкосена отиде към кухнята.
Тя беше по-изненадана, отколкото разстроена. В ръцете си още държеше пакета. Алла извади кутията, отвори я, разопакова и видя златни чаши. Понякога позлатата беше изтрита и избледняла, но това бяха точно онези чаши със златен орнамент. Вярно, че имаше само четири, вероятно останалите се бяха счупили.
„— Знаеш ли, опитах да обзаведа апартамента си също като вашия. Дори купих витрина, но за съжаление не намерих чаши със златен орнамент като вашите.
— И как, успя ли? — попита Юра.
— Понеже не стигаш ти и златните чаши.“
— Забавна си, — усмихна се Юра…
Алла си спомни разговора им в болницата, как той ѝ носеше цветя и ягоди. Спомни си Екатерина Фьодоровна, техните чаени церемонии в кухнята. И заплака.
Затръшна вратата. Това бяха съпругът ѝ и любовницата, които си тръгнаха. Алла влезе в стаята, свали намачканото спално бельо от дивана и го занесе в банята. Отвори прозорчето и вдиша свежия пролетен въздух.
После донесе и постави чашите в витрината. Отдръпна се назад, разгледа ги с удоволствие и остана доволна. Ще пие чай от тях с Юра, когато той дойде…
Но времето минаваше, а Юра не идваше. Мъжът се опитваше да се върне, но Алла не можа да прости, подаде молба за развод. И отново чакаше. Но Юра не знаеше за развода. Разбира се, можеше да се обади в болницата, но тя не желаеше. И защо забрави да поиска номера му?
Настъпиха майските празници. Времето се развали, захладня, често валеше дъжд, понякога и сняг. В къщи беше студено. Алла настина и се уви в одеяло. Когато почукаха на вратата, помисли, че е пак мъжът ѝ, не бързаше да отвори. А когато отвори, дори не повярва на очите си. Почти не се надяваше да го види.
— Казваше, че за пълното щастие ти липсват чашите и аз. Чашите вече ги имаш…
Алла не даде на Юра да довърши, приближи се и се притисна към него…
Върнаха се заедно в Москва. Нищо не я задържаше тук. Скоро Алла разбра, че е бременна. С мъжа ѝ живя няколко години, но не забременя, а тук веднага.
— Нашите деца задължително ще имат семейни традиции.
— Да пият чай от златни чаши? — попита Юра.
— И това, и всичко друго. Ще имаме внуци. Нямах баба. Аз задължително ще стана такава баба като Екатерина Фьодоровна…
„Само осъществяването на детската мечта може да донесе щастие.“ Зигмунд Фройд
