— Това ли е Екатерина Фьодоровна? — попита с треперещ глас.,Юра кимна. После го повикаха… Алла не изчака ковчегът да натоварят в автобуса и си тръгна, разтикайки сълзите по бузите си. Тя беше натъжена от смъртта на баба си, която много харесваше, защото нямаше своя собствена баба. Но най-много плачеше заради Юра, че той не я позна, както ѝ се струваше.
Няколко дни плака, после отиде до дома му. Но никой не ѝ отвори. Юра беше заминал.
А Владимир беше до нея, винаги готов да я закара и помогне. Той не пиеше, с него беше лесно. И когато ѝ предложи брак, Алла се съгласи да се омъжи за него.
Владимир се премести при Алла и направи ремонт. Алла изхвърли кичозните завеси на майка си, свали странните картини от стените. Купи стъклена витрина за съдове. Дори купи чайна сервиза с позлатен орнамент, ужасно скъпа и донякъде напомняща сервиза на Екатерина Фьодоровна.
Алла се опита да въведе ред, какъвто имаше в семейството на Юра. Но нищо не се получи. Мъжът ѝ не искаше да пие чай от позлатените чаши.
— Айде, не ги искам, прекалено чупливи са. Пръстът ми не влиза в дръжката.
Наистина, в голямата му ръка чашите изглеждаха като играчки. Той пиеше чай от огромна чаша, дори когато идваха гости.
— Защо пак се разкрасяваш така? — мърмореше той, когато Алла обличаше блузи и поли вкъщи. — Харесвам те повече в халат. Докато разкопчаеш копчетата, свалиш полата, всичко желание изчезва — казваше недоволно Владимир, грабвайки я и поваляйки я на дивана.
Четенето на книги той смяташе за безсмислена загуба на време. Беше грубоват, не търпеше сложни разговори. Живяха заедно около две години, но деца така и не се появиха.
— Айде, не се тревожи, ще имаме деца. Не е ли хубаво двамата? Ела при мен, малката ми…
Той беше добър, весел, мил, но тя мечтаеше за съвсем друго. Мечтаеше за апартамент като този на Юра. Мечтаеше да пие чай от красиви тънки чаши с позлатен орнамент, да се разхожда из дома в елегантни рокли…
Купи витрина, купи чаши, но нищо не беше същото.
Една пролет рано директорът я повика при себе си.
— Идвай, Алла Дмитриевна, в Москва на стаж. Друг няма кой да замести. При другите има деца или възрастни родители, които не може да оставиш без надзор. А ти си бездетна. За мъжа си не се тревожи, аз ще се погрижа за него. Ще научиш нови програми, ще се върнеш и ще обучиш останалите счетоводители — каза директорът.
Алла пътуваше с метрото в Москва и оглеждаше навсякъде за Юра, дано го срещне. Но не го срещна. В последния ден, преди заминаването, се подхлъзна и изкълчи крака. Седна направо на тротоара и заплака.
Някой от случайните минувачи повика линейка, Алла я откараха в болница. Глезенът ѝ се поду, посиня, едва успяха да разкопчат ципа на ботуша. Колко голямо беше изненадата ѝ, когато видя Юра. Той прегледа крака ѝ, а тя стена — дали от болка, дали от докосванията му. Юра наложи стегната превръзка на глезена и я остави в болницата.
— Ако живеехте в Москва, щях да ви пусна у дома. Но на път… Не трябва да натоварвате крака. Ще останете при нас два-три дни, после ще видим.
Той вече искаше да си тръгне, когато тя го извика.
— Юра! Наистина ли пак не ме позна?
— Познах — каза той, обръщайки се. — Значи на погребението на баба ти не ми се яви ли?
— Това бях аз. Разбирам, че тогава не беше време за мен, но защо не дойде при мен после? Мислех, че си ме забравил. Толкова се ядосах на теб. Ходих, но ти вече беше заминал. Ако беше дошъл тогава… Не бих направила грешка и не бих се омъжила.
— А аз се разведох. Съжалявам, трябва да тръгвам, ще говорим по-късно.
Вечерта дойде при Алла и я откара на инвалидната количка до кабинетa. Пиха кафе и разговаряха, спомняха си.
