„Къде е моят лъв? Скъпи, твоята котка те чака!“ – прозвуча женски глас от стаята.
Колкото се помнеше, Алла винаги живееше само с майка си. Майка ѝ, разбира се, я обичаше. Но трябваше да печели пари и Алла често оставала сама вкъщи. Майка ѝ работеше в магазин и носеше вкъщи продукти в намачкани, а понякога и в скъсани опаковки.
– Какво от това, че са намачкани, все пак почти без пари ги взех. Вътре всичко е цяло. Яж, не се притеснявай, – казваше майка ѝ, като сипваше бонбони в купа и хвърляше скъсаната кутия в коша.
Някакви хора идваха у тях. Майка ѝ носеше малки свитъци или пакети.
– Това е за зимни ботуши, – казваше тя, когато поредната жена си тръгваше с пакет, а майка ѝ с доволен вид криеше парите в шкафа.
Алла нямаше баща. Той оставил майка ѝ, когато разбрал, че е бременна. Дори не успели да се оженят. Нямаше и дядо с баба. Дядото починал много преди да се роди Алла, а бабата не приела майка ѝ с детето, което тя забременяла от неизвестно кого.
Квартирата им беше едностаен апартамент, но собствен. Майка ѝ обичаше всичко ярко. На прозорците висяха кичозни завеси с рози, а на скрина в пълен с корем съд стояха изкуствени ярки цветя. Самата майка също се обличаше ярко, боядисваше косата си в рижо и силно подчертаваше очите си. За Алла тя изглеждаше най-красива на света.
Самата Алла беше обикновено момиче, малко по-различно от останалите. От около пети клас момичетата започнаха да обръщат внимание на момчетата, да обсъждат по междучасията кой кого харесва и кой кого погледнал. Само един Юра сякаш бе пренебрегнат от момичешкото внимание. Може би защото не участваше в бой и хулигански момчешки изцепки. Учеше добре, говореше без излишни думи. Учителите го даваха за пример на другите момчета.
И точно той стана обект на вниманието на Алла. Един път Юра отговаряше на урока до дъската, а Алла го гледаше критично и не намираше нищо особено. Техните погледи се срещнаха и Юра се обърка, което при него беше много рядко.
После често улавяше неговите погледи върху себе си. Така си играеха на гледане до горните класове.
В десети клас той изкълчи крак и няколко дни не ходеше на училище.
– Зубович, Алла, – повика я класната ръководителка. – Донеси на Юра домашните и му обясни какво учите, да не изостава. Ти живееш най-близо до него. – И ѝ написа адреса му.
Оказа се, че живее в съседния двор. Вратата отвори баба му, малка, слаба жена с напълно бяла коса. Беше облечена в бяла блуза с дантелено якиче и кафяв едноцветен сарафан. Алла си помисли, че или е току-що дошла, или се готви да излиза. Така се ходи на работа или на поликлиника. Но Екатерина Фьодоровна не смяташе да излиза никъде. Тя винаги изглеждаше у дома сякаш чака гости.
А майката на Алла предпочиташе вкъщи да ходи в къс халат с къдрици и доста дълбоко деколте и не се смущаваше, когато неочаквани гости я виждаха така.
– Ти ли си за Юра? Събличай се. Обуй пантофи. Хайде. – И Екатерина Фьодоровна поведе Алла към стаята на Юра.
По пътя Алла разглеждаше старата тъмна мебел, снежнобялата едноцветна тюл на прозорците, масивната кристална полилей под тавана. Особено ѝ хареса витрината – стъклен шкаф за сервизи, както го наричаше бабата. Всичко тук беше различно от това, с което Алла беше свикнала от детството си.
А Юра имаше собствена стая! За това Алла можеше само да мечтае. Юра седеше с превързания крак на дивана и четеше. Книгите бяха наредени по всички стелажи по стената и в книжния шкаф до тавана.
– Прочел ли си ги всички? – попита Алла.
– Не, но повечето, – отговори Юра.
Алла взе в ръце „Тримата мускетари“.
– Любимата ми книга. Чела ли си я? – попита Юра, без да откъсва поглед от Алла.
