Мария избърса ръцете си в престилката и седна срещу тях.
— Мислих си, Леша. Ти си мъж. Ти решаваш как да живееш. Ако искаш да отидеш в града — иди.
Алексей замижа, отломък хляб изпадна от ръцете му.
— Ти сам каза, че може би Катя е права. Значи, ако си решил, че искаш там — значи там. Аз няма да държа този, който иска да си тръгне.
Катя се разтегна в доволна усмивка.
— Ето, разбраха се! — радостно каза тя. — Събирай си багажа, Леш!
Но Алексей не помръдна.
Гледаше жена си, не разбирайки какво става.
— Мария… Няма ли да скандализираш?
Мария спокойно стана, отиде до вратата.
Там, в ъгъла, стоеше куфарът му.
Тя го хвана за дръжката, леко го вдигна и го изнесе на прага.
Обърна се.,Тя се обърна.
— Щастливо пътуване, — тихо каза тя.
Съседите вече се бяха събрали край оградите.
Баба Дуся стоеше със скръстени на гърдите ръце и доволно кимаше.
Петър, стар приятел на Алексей, клатеше глава.
— Изигра си картите, — пробърбори някой.
Алексей изскочи на прага.
— Мария… Наистина ли?
— Наистина, — спокойно отвърна тя. — Ти направи своя избор.
Тя стоеше права, висока, силна.
Тя вече не беше жената, която го чакаше от работа, пераше ризите му, вярваше му, дори когато я лъжеше.
Сега тя просто беше себе си.
Алексей огледа наоколо.
Катя вече се отправяше към колата, без дори да се обръща.
Мария стоеше в вратата, неподвижна.
— Сбогом, Леша, — тихо каза тя.
И затвори вратата пред лицето му.
(Възмездието идва, но път назад няма)
Минали бяха два месеца.
Мария живееше спокойно.
Всяка сутрин ставаше с първите петли, вареше си кафе – макар и разтворимо – излизаше на прага и вдишваше свежия, студен въздух.
Домът стана по-просторен. По-лек. По-чист.
Не беше нужно да чисти след мъж, който разхвърля дрехите си. Не беше нужно да пере ризите, с които той се прибираше от чужди домове.
Мария отново беше себе си.
И точно в този ден, когато слънцето вече клонише към залез, тя го видя.
Алексей стоеше край портата.
Изтощен. Изгубил цвета си. В износено яке, с празен поглед.
Мария бавно постави чашата на стъпалото.
— Мария… Може ли да поговорим?
Тя не отговори веднага.
Погледна го. После към съседите, които вече гледаха през оградите.
Баба Дуся поклати глава.
Алексей направи крачка напред.
Мария бавно изтри ръцете си в престилката.
— Може да поговорим. Но не тук.
Погледна го право в очите.
— Ти сам избра, Леш. Сега не ти е мястото тук.
Мария се обърна и спокойно влезе в къщата.
Вратата се затвори с тихо, окончателно щракване.
Навън, на студения въздух, Алексей остана сам.
Той гледаше към дома, който бе загубил.
Към жената, която бе предал.
Към живота, който вече не му принадлежеше.
