— Разтворимо? Ох, аз не мога такова. Свикнала съм на прясно смляно. Леш, нямате ли кафе машина тук?
Алексей, седнал на масата, лениво се протегна:
— Маш, може ли да отидеш до магазина? Купи нормално кафе.
Мария замръзна за секунда.
Алексей вдигна рамене:
— Ами какво? Време е вече да свикнеш с градските навици.
Мария бавно избърса ръцете си в престилката, без да откъсва поглед от мъжа си.
— Ох, Леш, стига. Ако няма кафе, ще преживея. Маш, може ли поне млякото да затоплиш?
Мария се обърна, взе черпака и мълчаливо го постави на печката.
Чу как Алексей се смее.
— Ето, Катюша, ти си наша нежна. Свиквай, това е село!,— Е, Катюша, ти си нежна при нас. Свиквай, това е село!
— Ами аз не знаех, че тук са такива условия, — протегна Катя.
— Да, — тихо каза Мария. — Не знаехме.
Тя свали черпака от печката и го постави пред Катя.
— Моля, — добави Мария, гледайки директно в очите на съперницата.
Катя взе чашата, но не можа да издържи погледа на Мария.
В селото вече се разпространяваха клюки.
Мария вървеше с пазарска чанта, когато я спря баба Дуся, стара съседка с ясни очи, които винаги виждаха повече, отколкото искаш да знаеш.
— Машка, защо търпиш това? — попита тя, намръщена.
— Всички вече знаят, че мъжът ти ходи прегърнат с тази градската. Вчера го видях в магазина. Стоеше зад нея, ръце в джобовете, не откъсваше очи.
— Ами какво да правя, кой на кого гледа.
— Айде, Маш, — въздъхна баба Дуся. — Напразно търпиш. Той се наглее.
— Май пак ще се върне.
Тя само стисна по-силно дръжките на чантата.
Знаеше, че истината няма да се скрие.
Но най-страшното не беше, че хората шепнеха зад гърба ѝ.
Най-страшното беше, че Алексей дори не се опитваше да го крие.
Вечерта, докато Мария слагаше масата, чу разговор през леко отворената врата.
— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук? — говореше Катя тихо, но гласът ѝ беше ясен. — Кал, миризма на крави… Време е за града, при мен.
— Може би си права, — чу гласа на Алексей.
Стоеше в тъмнината, стискайки лъжицата толкова здраво, че кокалчетата ѝ побеляха.
Мария върна лъжицата на масата.
И безмълвно излезе от къщата.
Не плачеше. Не се ядосваше. Не чувстваше нищо, освен спокойно, ледено разбиране: стига.
Станала, облякла престилката и се захванала за работа.
В къщата ухаеше на пържени картофи, пресен извара и мляко. Мария спокойно слагаше масата.
Когато Алексей и Катя излязоха от стаята, закуската вече ги чакаше.
— Сядайте, ще закусваме, — спокойно каза Мария, оправяйки подгъва на роклята си.
Алексей седна, по навик посегна към хляба. Катя се настани до него, грациозно кръстосала крака.
