— Той вчера лекува лапата на нашия котарак, — добави Антон. — Безплатно. Казал, че обича животните.
Вера Николаевна стана и се разходи из стаята. По стената висяха снимки — Нели с родителите ѝ в Париж, Антон на защитата на дисертацията си, сватбената им снимка…
— А къде ще сложите елхата? — изведнъж попита тя.
Нели и Антон се погледнаха. Това беше добър знак.,Нели и Антон се погледнаха. Това беше добър знак.
— При панорамния прозорец в хола, — отговори Нели. — Там има и много място, и красива гледка.
— А къде ще слагате играчките? — Вера Николаевна спря пред снимките. — Тези, съвременните? Пластмасовите?
Антон тихо се изкашля:
— Всъщност, мамо… Мислехме да те попитаме. Ти нали все още имаш онези, старите? Които са още от баба…
Нещо се разтуптя в лицето на свекървата:
— Остават… Вадя ги всяка година, бърша ги. А от това какъв смисъл? В моя апартамент дори няма къде да сложа елхата — само в две стаи…
В този момент звънна вратата. На прага стоеше Маргарита, почервеняла от вълнение:
— Нели, извини, че те притеснявам! Срещу спешно съм нужда от съвет!
— Влизай, — Нели пусна съседката в апартамента. — Какво се е случило?
— Разбираш ли, поръчаха ми сватбена торта. Триетажна! — Маргарита говореше бързо, махайки с ръце. — Никога не съм правила толкова голяма. А те искат с колони, като истински дворец…
— С колони? — Вера Николаевна изненадано се заинтригува. — Като в архитектурата?
— Да! — Маргарита извади телефона, показвайки снимки. — Ето, нещо такова. Но се страхувам, че конструкцията няма да издържи…
— Нека да видя, — свекървата пое телефона. — Знаете ли, в младостта си съм учила архитектура. После обаче станах учителка…
Нели с интерес наблюдаваше как двете жени се навеждат над телефона. Вера Николаевна нещо обясняваше за носещите конструкции, а Маргарита бързо записваше.
— Наистина ли разбирате от архитектура? — попита тя с възхищение.
— О, не, — изчерви се изведнъж Вера Николаевна. — Просто някои неща са ми останали в паметта…
— Може ли… може ли пак да дойда при вас за съвет? — Маргарита вдигна очи. — Имам толкова много идеи, но понякога не ми стигат знания…
Свекървата обърка поглед към невестката:
— Нели е архитект, тя ще ти каже по-добре…
— Нели има друг профил, — меко каза Антон. — А ти, мамо, винаги си се интересувала от историческа архитектура. Спомняш ли си как разглеждахме албуми заедно?
В този момент от стълбищната площадка се дочуха детски гласове. Нели надникна — Лиза Воробьова говореше по телефона с родителите си:
— Не, мамо, всичко е наред… Да, баба и дядо се грижат… Не, не съм тъжна…
Но в гласа на момичето ясно се чуваха сълзи.
— Лиза! — извика я Нели. — Ще влезеш ли при нас?
Момичето вдигна зачервени очи: — Може ли?
— Разбира се! Тъкмо говорим за торти-дворци…
Лиза внимателно влезе в апартамента, все още държейки телефона до ухото:
— Мамо, ще ти се обадя пак… Тук ме повика леля Нели…
Вера Николаевна внимателно погледна момичето. Слаба, с очила, с разрошена плитка. Точно като себе си в детството, когато родителите ѝ били заминали на дълга командировка…
— А обичаш ли сладко? — изведнъж попита тя.
— Тогава ти имаш късмет, — усмихна се Вера Николаевна. — Маргарита е вълшебница. Тя прави торти като истински дворци.
— Наистина? — очите на момичето светнаха. — Мога ли да ги видя?
Маргарита радостно започна да чурулика, показвайки снимки на своите творения. Лиза ахкаше и охкаше, особено възхищавайки се на тортата под формата на приказен замък.
— Тъкмо такава искам да направя за Нова година, — каза Маргарита. — Само не знам дали ще успея…
— Задължително ще успееш! — уверено заяви Вера Николаевна. — Ще ви помогна с изчисленията. А Лиза… — тя погледна към момичето. — Лиза може да помогне с украсите. Ти нали рисуваш добре?
— От къде знаете? — учуди се момичето.
— Имаш пръсти, оцветени в боя, — нежно се усмихна Вера Николаевна. — И албум за рисуване в ръцете.
В този момент отново звънна вратата. На прага стоеше Олег, техният съсед-лекар, с някакъв пакет в ръце.
— Извинете, че ви безпокоя, — започна той. — Но има нещо…
От пакета се чу тихо мъркане.
— Намерих котенце край болницата, — обясни Олег. — Много малко, измръзнало. Лекувах го, но не мога да го задържа — дъщеря ми има алергия, а тя идва у дома през уикендите…
— Колко е сладко! — възкликна Лиза, надниквайки в пакета.
— Това е момченце, — усмихна се Олег. — Рижо, като слънце.,— Това е момченце, — усмихна се Олег. — Русо като слънцето.
Вера Николаевна неочаквано за всички направи крачка напред:
— Нека аз го взема. Тъкмо имам… — спря се. — Отдавна исках да си взема коте.
Нели и Антон се погледнаха. Никога не бяха виждали свекървата си такава… жива? Истинска?
