В автобуса не се побърза — вратите все пак не я държаха преди нея. Стоя две спирки, облегната на дръжката, сякаш тя беше тяло, към което можеше да се притисне. На третата усети тласък — и момиче на около двадесет години се закачи с лакът и рязко се обърна:
— Ой, извинете!
Марина кимна.
— Няма нищо.
Тя изведнъж се загледа:
— А вие не сте ли… видях ви в новините?
Марина сведе очи:
— Може би… в друг живот.
Момичето мълчаливо се обърна встрани. А Марина проследи отражението си в стъклото. Сухо. Тихо. Все едно отдавна са източили всичко живо от нея.
В магазина на касата ръцете ѝ леко трепереха, не можеше да хване рестото — монетите се изплъзваха. Момче на около двадесет и пет, слаб, но спретнат, улови на летящо пет рубли, подаде ги:
— Ето. Ловко измислихте тогава преливането. Помня. После баба ни накара всички да се съберем — „учете се“.
Тя се стъписа.
— Вие… медик ли сте?
— Не. Внук на пациентка. Вие ѝ спасихте живота. Но после…
Той замълча. Тя взе монетата.
— Благодаря — тихо каза тя.
— Марина Сергеевна — добави той изведнъж. — Не се предавайте.
Навън пак ръмеше.
А тя вървеше и шепнеше сама на себе си:
— Всяка бръчка е нота от минала мелодия. Но още може да се напише нова. Ако не мълчиш.
Викове удариха като ток — от палата, през стъклото, през стените. Мраз по гърба.
Марина застана неподвижна посред коридора с кофа и кърпа. Вените ѝ бяха опънати като струни. Сърцето биеше силно, в паметта се разгоря — мъж, очи пълни с водка и злоба, колан на сгъвката на ръката. „Нищо не струваш без мен“, сякаш отново чу. Тогава тя крещеше. Сега — някой друг.
Продължи да мие. Мълчаливо. Но в гърдите сякаш гореше. Не от хлор.
