В меката светлина на болничния коридор Марина трише петно от засъхнала течност по линолеума — сякаш изстъргваше нещо от собствения си живот. Отнякъде се усещаше мирис на хлор и чуждо безразличие.
— Аз бих полудяла да се влача така — прошепна Лиля, стажантка, към своята колежка. — По-добре да работя на касата в „Пятёрочка“.
— Слушай, но имам криминално досие — отвърна другата с леко цъкване с устни. — Там дори това е прекалено.
Марина мълчаливо изцеди парцала. Гърбът я боли, ръцете ѝ са в гумени ръкавици. И всички гледат така, сякаш тя не е човек, а петно върху плочките.
Вратата на лекарската стая хлопна и от нея изскочи медицинска сестра. В ръцете ѝ беше дебела папка с документи. Спъна се в кофа, папката падна с трясък, листовете се разпиляха на всички страни.,В ръцете ѝ беше дебел папка с документи. Сблъска се с кофа, папката се изхлузи и падна на пода, листовете се разпиляха в различни посоки.,— Внимавай! — възкликна тя, но вече беше късно.
Марина се отскубна от подметката, приседна и се гмурна в купчината с документи. Очите ѝ хванаха заглавието: „Ингибитори на протеинкиназата…“ – преди седем години беше писала това през нощта в кухнята, облечена в халат и пантофи, с двойни очила. Ръката ѝ сама подреди страниците в ред.
— Стой — намръщи се момичето. — Вие… вие това четете?
— Да.
— Но вие сте санитарка?
— Точно така.
Отзад някой закрачи. Виктор, както винаги – мирис на скъп одеколон, усмивка, сякаш нещо му разваля деня.
— Е, е, Марина. Какво имаме тук, лекция за работничките от стопанския отдел?
— Тя само помогна да се съберат документите — каза медицинската сестра объркано.
— И веднага направи анализ на клиниката, нали? — кръсти ръце той. — Все още ли вярваш, че знаеш повече от нас?
— Не — въздъхна Марина. — Просто знам как да спася човека.
Той се усмихна с лека насмешка.
— Тук уважават само онези, които гълтат обидите си безмълвно.
И си тръгна.
Тя вдигна последната страница, върна я на момичето и взе обратно метлата. Но вече я държеше по-стегнато.
Кранът капеше, сякаш някой беше забравил да спре времето. В кухнята миришеше на вчерашна супа и на нещо старо. Може би — на живота. Огледалото над мивката беше мъгливо като паметта. В него Марина виждаше себе си — без халат, но със същата маска.
Тя изтри лицето си с влажна кърпа и тръгна да се мие — без бързане, сякаш се страхуваше да не се събуди. Водата беше ръждясала.
Отзад стената се чу телевизорът, който пак започна да вика. Някой от съседите спореше:
— Казвам ти, това беше капан!
— А аз ти казвам, че си глупак!
Марина не слушаше. Тя беше свикнала да е ехото в чуждия живот, не гласът. Преоблече се в сиво, затворено, седна на края на леглото, където одеялото беше станало тънко от самота.
