Майката все пак решиха да оперират. Света благодари на съседката за помощта: тя не прие пари, но Света ѝ купи скъпи бонбони и голяма опаковка кафе.,Майката все пак решиха да оперират. Света благодари на съседката за помощта: тя не взе пари, но Света ѝ купи скъпи бонбони и голяма опаковка кафе.
– Е, какво, не съм ли човек? Хората трябва да си помагат. Ти как си? Още ли не си се омъжила?
– Какъв брак с две деца, леля Ол? Вече ми стига, бях вече омъжена, повече не искам. Тук срещнах един мъж, ама той…
Разказа своята история. Съседката охна, разбира се, но накрая каза:
– Светка, не се заклинавай! Може би ще се сдобрите още.
Света не купи билет за връщане, не знаеше колко време ще ѝ се наложи да прекара тук. И правилно: майката бе оперирана и въпреки че лежеше в болницата, скоро обещаха да я изписват. Но как ще е сама с гипсиран крак? Света се чуди, но не можеше да измисли решение. Тя щеше да вземе майка си със себе си, но не можеше да я носи с счупения крак в влака.
– Наеми си болногледачка – посъветва леля Олга. – Скъпо е, разбира се, аз сама бих помогнала, но знаеш, че съм на работа цял ден.
Така Света и направи: намери болногледачка, уговориха се тя да идва веднъж на ден – да ходи за покупки, да помага, ако трябва.
– Аз сама ще се справя! – увери я майка ѝ. – Купи ми само патерици, а така всичко ще е наред.
Патериците Света, разбира се, също купи. Изчака майка си да я изписват от болницата, прекара с нея първите няколко дни и чак тогава се прибра вкъщи. Децата, първоначално въодушевени от възможността да бъдат сами вкъщи, напълно се разпаднаха. Така че добре, че не замина без тях на почивка. И изобщо какво ѝ мина през ума?
За връщане успя да вземе билет на долно място, и макар на бившия ѝ съпруг с неговото семейство да нямаше работа в този град – те вероятно бяха пътували по-нататък, Света се страхуваше, че сега ще влезе и отново ще ги види. Но до нея седяха две жени на възрастта на майка ѝ, с които Света с охота започна разговор.
Обикновено не вдигаше на непознати номера, но тук можеше да се случи нещо с децата, или от болницата да звъннат, затова взе телефона.
– Здравейте, Света – чу се непознат мъжки глас. – Аз съм Тимур, помниш ли, че сменихме местата си във влака?
– Помня – изненада се Света. – А откъде имате моя номер?
– Попитах бившия ти съпруг. Трябваше да видиш очите му! А тая кисела физиономия направо пръскаше от завист. Извинявай, малко преувеличих пред тях собственото си значение и богатство, разправях им глупости. Но всъщност не съм чак толкова лош: вдовец съм, нямам деца, за съжаление, работя на смени, имам куче – такса. Така де. Тъкмо тръгвам на работа, ще се върна след два месеца. Исках да те поканя на среща. Дълго се колебах да звънна: ти си много по-млада, аз не съм най-добрата партия. Ще дойдеш ли?
Говореше силно, че съседките всички чуха и усърдно кимаха с глава. Света вече им беше разказала тази история.
– Добре – каза тя. – Съгласявам се.
Съседките почти не аплодираха. А бузите на Света пламнаха. И наистина, по-добре е да не се заклина човек…
