Но Марина вече беше влязла в стаята на баба си.
Полина Кириловна се събуди и сама се натъжи, че е легнала и затруднява живота на внучката си.
— Мариночка, сама не разбирам какво ми е. Но мисля, че трябва да ти разкажа. Макар че може да си помислиш, че съм изгубила ума си, прости ми, но вече не мога да мълча.
— За какво говориш, бабо? Ще ти донеса чай, ти трепериш цяла.
— Благодаря ти, внуче, вече ми е малко по-добре, — каза Полина Кириловна и седна на леглото.
Марина донесе чай на баба си и седна до нея. — Кажи, бабо, няма да ти се смея. Ти винаги си ме разбирала, и аз ще те разбера!
— Спомняш ли си Лизавета, моята по-голяма сестра, която вече не я има? — започна Полина Кириловна отдалеч, — Е, аз не ѝ вярвах, а сега сама преживях същото.
— Какво си преживяла, бабо?
— Слушай: сестра ми беше доста по-голяма от мен. Двете израснахме в този апартамент, и когато Лизавета остана сама, вече много възрастна, аз я прибрах при себе си. Ти още беше много малка. Един приятел на мъжа ми идваше от работа при нас. Е, Лизавета изведнъж се влоши. После ми разказваше, че щом този приятел на мъжа ми идва, я хвърля на горещо, после на студено. Казваше, че гледа странно, погледът му е пламтящ и страшен. Аз мислех, че сестра ми халюцинира и е болна в главата. Дори веднъж ми прошепна, че този приятел прилича на бес, като че ли го е виждала, смешно, нали? Жалих я, но не ѝ вярвах.
После някои неща започнаха да изчезват. Мъжът ми се скара с този свой приятел, каза, че му предложил нещо лошо, свързано с пари, и че дори забелязал как приятелят му е откраднал една вещ. Гледал я е в ръката си, когато е бил при нас, а после уж случайно я сложил в джоба си. Мъжът ми го забеляза.
Този приятел повече не идваше, а Лизавета скоро се оправи. Живя още много години и казваше, че понякога хората са на границата между този и онзи свят и виждат повече от обикновените. Този дар се появява в такова състояние, така! Тогава говореше за себе си, но знаеше, че не ѝ вярвам. — И какво искаш да кажеш с това, бабо? — на Марина ѝ побиха тръпки, тя се досети.
— Този твой приятел не е добър, внуче, ето какво. Можеш да вярваш или не, но аз повярвах на сестра си Лиза, след като сама го преживях. Между другото, една статуетка от сервантата изчезна, знам го, макар че не съм ходила там от няколко дни.
Полина отиде да провери — и наистина една порцеланова статуетка липсваше. Може ли и в баба ѝ да се проявява този странен дар — да вижда онова, което другите не виждат? Или просто има нещо с главата ѝ?
Но ако трябва да сме честни, и отношението на Марина към Юра се промени. Все едно той не е същият човек, който беше преди.
