Защото и двамата — и Юра, и Марина — възнамеряваха да работят като учители в началните класове. И възможно беше да работят и да продължат да учат.,Юра освен всичко се оказа учтив и възпитан младеж. Полина Кириловна просто беше очарована от него.
— Бабо, как мислиш, ако той веднага се премести при нас? В Юра у дома е тясно, той дели стая с по-малкия си брат. Сега много хора живеят без печат в паспорта, докато нямат деца. После ще съберем пари за сватба и ще се оженим, как мислиш? — посъветва се Марина.
На Полина Кириловна този въпрос не ѝ хареса. Но тя много обичаше внучката си и вярваше в нейния избор. Затова не ѝ отказа веднага, а предложи: — Маринче, нека почакаме още малко и помислим?
— Разбира се, нека! — съгласи се Марина. И сама не беше готова да живее така, въпреки че се чувстваше несъвременна.
Приятелката ѝ Вика се подиграваше: — Чудна си, Маринка, кой сега гледа на това? Юрка е страхотно момче, гледай да не го откраднат, ако много мислиш! Печатът в паспорта е просто лист хартия, не гарантира щастие!
Вика говореше толкова уверено, че Марина почти беше готова да ѝ повярва. Но когато се връщаше у баба си, ѝ се струваше, че това ще е странно и неправилно. Ако Юра просто дойде и започне да живее с нея тук, това не беше добре.
И всички красиви картини по стените, и старите книги на рафтовете, и крехките статуетки сякаш мълчаливо я гледаха и осъждаха Марина за намеренията ѝ!
— Спри, мъничка, нали се обичаме! — Юра вече не беше за първи път в апартамента.
Той се разхождаше и разглеждаше старите вещи, възхищаваше се:
— Ех, това е антикварна вещ, сигурно струва скъпо.
Марина все още не се решаваше да го остави да преспи, макар че той няколко пъти го е предлагал, но нещо я спираше.
А на всичко отгоре баба ѝ изведнъж се разболя. Легна без сили, бледа, понякога я тресеше, понякога ѝ беше студено.
— Нашата баба изглежда много зле — забеляза Юра, а интонацията му засегна Марина. Струваше се, че се тревожи, но нещо прозвуча неприятно, трудно за описване.
„Странно, може би се заяждам? Защо, когато Юра идва тук, става някакъв друг, не този Юрка, когото обичам“ — мислеше Марина и не можеше да разбере чувствата си.
Още повече, че тревогата за баба ѝ пречеше да мисли за собствените си чувства. По някаква причина сега те ѝ се струваха дребни и несъществени.
— Не се тревожи напразно, ние сме млади, тя е стара, времето ѝ изтече, какво се вълнуваш, мъничка? — Юра се разположи на дивана в стаята ѝ, взе я за ръка и я привлече към себе си: — Ела при мен, какво се е случило? Аз те обичам!
И тогава баба ѝ силно охка, Марина изтръгна ръката си от тази на Юра: — Пусни ме, боли ме, чуваш ли?,— Ами гледай сама, аз си отивам вкъщи, — Юра се намръщи, облече си якето и излезе.
