Тамара не можеше да спи. Лежеше, ядосано гледайки тавана. „Каква глупост — мислеше Тамара. — Според моите сметки жена му вече трябваше да е тук. И трябваше да имаме сериозен разговор. Къде ли се мотка? Колко може да чакаме!“
Тамара погледна часовника. „Не, не може така да продължава,“ — помисли си. Погледна Василий, който спеше, взе телефона му от нощното шкафче и излезе от спалнята към кухнята. Набра номера на Даша. Отговориха почти веднага.
— Здравей — чу гласът на жена му.
Тамара изобщо не знаеше, че говори не с Даша, а с майка ѝ. И спокойно продължи разговора.
— Не мога да спя — нахално отвърна Тамара. — Защото нямаме време за сън. И няма време да скучаем. И вече ти казах това. Още когато ти звъня за първи път. Или не разбра кой ти отговори?
— Ах, вие сте, Тамара Викторовна — спокойно отвърна Вера Юриевна. — Веднага познах гласа ви. Още тогава.
— В такъв случай как да го разбирам? Мъжът ти сега е с друга, а ти?
— Какво мога да направя, Тамара Викторовна? — учуди се Вера Юриевна.
— Как какво? Поне можеше да дойдеш тук. Честно казано, учудена съм защо още не си тук.
— Защо да идвам, Тамара Викторовна?
— Ами, кой сте Вие, Тамара Викторовна, и кой съм аз?
— Какво имате предвид?
— Аз съм просто съпруга. А Вие сте неговият началник. На мен ли да се противопоставям на Вас? Не, благодаря. Различна тежест. Вие сте млада. И нямате деца. А аз?
— Всъщност, ние сме на една възраст!
— Във всеки случай, нека всичко си остане както е. А на мен не ми е жал.
— Значи? Не разбрах. Как така не ти е жал? Дария! Той е твой мъж! Разбираш ли какво говориш?
— Много добре разбирам, Тамара Викторовна. И ако разчитате на моята прекомерна емоционалност и подобни неща, грешите. Не съм такава. Ще търпя до последно.
— Какво? Няма да се бориш за мъжа си? Даже няма да опиташ?
— А какъв смисъл да опитвам? Все едно ще загубя. Дори да тръгна сега, какво от това? Ще се откажете от него?
— Няма да се откажа, но…
— Без никакви „но“, Тамара Викторовна, — уверено продължи Вера Юриевна. — Особено като се има предвид, че и аз не съм без грях. Нашите деца не са от Василий. Само че той не знае това. Моля Ви, не му казвайте, добре? Проявете женска солидарност.,— Разбира се, няма да му кажа. Ще проявя солидарност, но…
— Благодаря ти, мила Тамара Викторовна. Бях сигурна, че като жена, ще ме разбереш и подкрепиш. А аз за това ти обещавам да не преча. Ще затворя очи за всичко. Можеш да правиш с Василий каквото поискаш.
— Каквото искаш. Срещайте се когато и където искаш. Можеш дори в нашия апартамент. Кажи му, че вече не е нужно да се карате за това. Защо да се караме? И без това всичко е ясно. А аз ще си взимам тихо децата и ще ходя при майка ми всеки път, когато той иска да се срещне с теб. Само не ми го взимай. Все пак имаме две деца.
— А аз всъщност възнамерявах да се омъжа за него.
— А аз какво? А нашите деца?
— А ако разбере от някого, че тези деца не са негови?
— От кого ще разбере?
— От всеки. Нима няма достатъчно добри хора — борци за чистотата на семейните ценности. Ще се намерят такива, които да му кажат. Можеш да си сигурна. Но дори и да не му кажат, той сам може да се досети. Нали така?
Мъжете усещат такова нещо. Особено след развода. Честно ти казвам, Тамара Викторовна, затова и не подавам молба за развод. Ами ако Василий също се замисли? Направи експертиза. Разбере, че децата не са негови. И тогава? Чао, издръжка?
А без издръжка и с две деца, на кого ще съм нужна? Затова те моля, Тамара Викторовна, да оставим нещата такива, каквито са. Срещайте се с Василий колкото искате, а аз няма да ви преча. Ще му кажа и на Василий. — „Това ми липсваше най-много, — помисли Тамара, — да му каже тя! Ако Василий разбере, че жена му му позволява всичко, той изобщо няма да я напусне. Никога! И сбогом на моите планове да стана негова съпруга и майка на красивите му деца. Не, такова развитие на събитията не ми подхожда. Ще постъпя по друг начин. И фактът, че децата ѝ не са на Василий, ще ми бъде полезен. Не сега, но в бъдеще. Когато аз сама стана съпруга и майка, ще направя всичко, за да не плаща съпругът ми издръжка на тази безнравствена жена.“ — Благодаря ти, Даша, за предложението, — каза Тамара. — Ценя добротата ти и всичко, но… Аз не мога така. Едно е, когато мъжът се среща с друга, а жена му не знае. Това още може да се разбере. А съвсем друго е, когато жената знае всичко и не възразява.,— А в каква е разликата? — учуди се Вера Юриевна. — Така е по-лесно.
