Василий нарочно се скара с Даша, за да тръгне тя с децата при майка си. Той винаги постъпваше така, когато искаше да няма съпругата и децата у дома няколко дни. Не винаги това се получаваше, но този път всичко стана така, както на Василий му трябваше. Даша се обиди много и започна да се приготвя за тръгване при майка си. А Василий не се притесняваше особено. Не се страхуваше да загуби семейството си. Знаеше, че Даша така или иначе ще му прости. Все пак имат двама деца и общ апартамент. Според Василий разводът не беше изгоден за Даша. „Нека да поживее малко при майка си — радостно мислеше Василий, наблюдавайки как Даша облича децата в антрето и планирайки своето щастливо време. — Освен това това е полезно за отношенията между мъж и жена.“
— Тъкмо! — крещеше Василий, докато съпругата му с децата се готвеха да излязат от апартамента. — Пак при майка си ли бягаш? Щом има нещо, веднага се криеш зад гърба ѝ! Вместо да останеш и да решиш проблема!
— Искаш ли да остана и да реша проблема? — попита Даша.
— Не, няма как! — извика Василий. — Ти сега не си в настроение. Ще поговорим след няколко дни. Когато се успокоиш. А с теб, когато си в такова състояние, не може да се говори. Но като отидеш при майка си, непременно ми се обади. Защото, въпреки че се скарахме, знаеш, че аз пак се тревожа за теб и децата. И ми липсвате! Трябва да знам как сте стигнали. Разбра ли?
Даша пристигна при майка си точно в девет вечерта и веднага се обади на мъжа си.
— Аз съм — каза Даша веднага след като спряха дългите тонове. — Вече съм при мама. А ти какво правиш? Липсваш ли ми?
— Не, не ми липваш — отвърна нахален женски глас. — Тук няма време за скука. Ако искаш, ела при нас веднага.
„Ох,“ — уплашено помисли Даша, — „някаква жена. Вероятно съм се объркала и съм се обадила на грешен номер.“
— Извинете — изплаши се Даша, — изключи телефона и замислено погледна номера, на който беше звъняла.
„Нищо не разбирам,“ — помисли си Даша. — „Мъжът ми е номерът, но отговаря жена.“
Но най-важното беше, че гласът, който Даша чу, ѝ се стори познат. „Чувала съм този глас преди,“ — мислеше Даша. — „Сигурно съм го чувала. Но кога и къде? Не помня.“
Започна да се сеща къде може да е чула този женски глас. Но скоро се осъзна.
— Господи, какво правя! — възкликна Даша. — Вместо да звъня на мъжа си, се занимавам с някакъв глас, който си припомням. А той сигурно се притеснява там.
Отново набра телефона на Василий. Чу кратки гудци. „Заето,“ — помисли си тя. — „Но чий беше този глас? И къде съм го чувала преди?“
Само след третия опит Даша успя да се свърже с Василий. Но този път не побърза да започне разговора първа. Чакаше да ѝ отговорят. Чу гласа на мъжа си.
— Слушам — каза той. — Говори!
— Аз съм — каза Даша.
— Даша, това ли си ти? Защо мълчиш? Как стигна? Как е майка ти? Как са децата? Всичко наред ли е? Все още ли си ми ядосана?
— Всичко е наред — отвърна Даша. — Не съм ядосана на теб. А ти как си? Къде си сега?
— Къде ли? Вкъщи, разбира се.
— Лягам си да спя. Скарах се с теб и съм много изтощен. Затова реших да си легна по-рано. Утре е работен ден. Е, това е. Поговорихме и толкова. Не забравяй, че все още съм ти ядосан. Обади ми се преди да се върнеш. Кога планираш да се върнеш?
— Мога да се върна утре. Вече съм се успокоила.
— Не, ти може би си се успокоила, но аз още не съм. Не се връщай по-рано от три дни.
Василий изключи телефона и погледна Тамара.
— Кой звънеше? — попита тя.
— Жена ми — отговори замислено Василий. — Задаваше странни въпроси. Мисля, че е усетила нещо.
— Не мисля — каза Тамара. — Защо пък да подозира теб? Вие вече не за първи път се скарахте и разкарахте за няколко дни.
