— Аз си тръгвам, стига ми вече. Не се ожених, за да вдигам на плещите си всички домашни задължения! Отново няма вечеря, детето плаче, в къщата е бъркотия! Нямам сили да се връщам вкъщи, не е ли ясно? Какво си разположила тук, не може до масата да се доближи? — Къде отиваш, вечерята почти е готова? Бягай, спри татко бързо! — Татко, татко, не си тръгвай! — Лера пак се спъна в постелката и се пръсна посред входното антре.
Входната врата с трясък се затвори пред носа ѝ и Лера заплака още по-силно… Мама на Лера винаги беше много бавна, но добра и най-добрата на света. А баща ѝ почти не помнеше, беше на пет години, когато той си тръгна, хлопвайки вратата. Мама го дразнеше, той се заяждаше с всичко, а на мама от това направо ѝ падаха ръцете.
Тогава дори малката Лера разбра по своему — жалѝ ѝ беше на мама, тя беше някак несигурна в себе си, напълно неподготвена за живота.
Така живееха двамата.
— От баба съм такава, от мама си, сигурно не я помниш? Ние с нея сме нелепи, ти не си такава, ти си сръчна — утешаваше Лера мама — При теб всичко ще бъде различно, ти и в училище учеше добре. Не се страхуваше да отговаряш пред дъската, за разлика от мен!
Когато Лера се омъжи, Артьом веднага ѝ предложи да живеят при него.
— Е, добре че ще сте отделно, че иначе ще дразня зетя и ще ви преча — зарадва се мама — Щастие ти желая, дъще!
— Не се тревожи, мамо, ние сме близо — прегърна я Лера.
За мама тя не се безпокоеше, имаше любима работа, много приятели и никога не ѝ бе скучно.
А ето че при Лера най-накрая се получиха отношения.
Артём беше малко по-възрастен, но се разбираха с половин дума. И имаха толкова общо, че всичко щеше да бъде наред. Но е по-добре да живеят отделно, дори и от любимата мама.
На Артьом всичко в Лера му харесваше. И двамата бързаха вечер от работа, за да прекарат заедно вечерта. В почивните дни ходеха на гости или на село. Или просто се разхождаха, после поръчваха храна и гледаха някой филм.
И винаги Лера улавяше влюбения му поглед. Тя толкова беше свикнала и повярвала в неговата любов, че изглеждаше, сякаш така ще бъде завинаги.
— Артьом, ще имаме дете, щастлив ли си? — един ден съобщи Лера на мъжа си.,— Артьом, ще имаме дете, радваш ли се? — веднъж Лера съобщи на съпруга си.
— Какво, разбира се, че се радвам и се надявам първото ни да е момиче! Лерусия, какво щастие е, че те срещнах — тези думи бяха толкова приятни.
