— Но не като за батрак! — възрази Петър, продължавайки да гледа брат си с неодобрение.,— Но не с батрака же! — възрази Петър, продължавайки да пробожда брат си с недобър поглед.
— Сине, ако беше дошла сама, щеше да е друг разговор, но тя доведе сина от друг мъж! А той не е наш! Затова трябва да й се отплаща със стол и покрив!
Очите на Петър започнаха да потрепват.
Чест и хвала на Мария Ивановна, че след като погреба мъжа си на тридесет години, не тръгна да търси нов господар в дома си. Тя отдаде всичко от себе си на синовете си. Само в тях имаше надежда.
— Петенце, Боренце, за да имаш нещо, трябва да го заслужиш! Никой няма да ти даде нищо просто така! В града хората печелят по различен начин, а ние сме на земята! Как се отнасяш към нея, така тя ще те нахрани!
Тя възпита синовете си трудолюбиви, отговорни и сериозни хора. Но без пропуски не мина.
Нито Петър на тридесет, нито Борис на тридесет и пет се замислиха за семейства.
Местните селяни клюкарстваха:
— А нашите братя фермери още са ергени! А кандидатите за снахи са завидни! И сръчни, и какво стопанство са изградили!
— Стопанството е да, но със съпругите — тих смях — там Мария Ивановна пази вратата! Нито една млада жена няма да пусне в дома!
— А тя не разбира ли, че рано или късно ще избягат от майчиния надзор?
— Разбира, разбира, затова ги държи в узда! Те работят наравно с работниците, а тя още ги подгонва!
— Ех, да се намери някоя храбра жена, тогава да видим тази господарка!
Да се смееш на тези, които са постигнали повече, казват, не е срамно! А за собствено успокоение — даже полезно!
Всички мислеха, че по-големият ще бъде първият, който ще избяга от майчината сянка, но именно Петър доведе жена в дома. И каква жена!
— Петко, ти луд ли си? — смя се и подиграваше брат си Борис. — Не намери ли някоя без багаж? Защо ти жена с минало?
— Обичам я! — отвърна Петър. — Нина ще ми роди деца!
— Това го забрави, после да ражда!
— Не ти е работа! Тя е моята жена! Като имаш своя, с нея ще командваш!
Борис се усмихна ехидно и почти остави нещата така — всъщност, това не го касаеше. Но Мария Ивановна окончателно изгуби покой.
— Петя, какви са тези работи? Жената е едно, но детето й е направо прекалено!
— Мамо, каква ти е разликата? Тя е моята жена! А детето й ще ми е син, няма да ми стане близък, ще си остане доведен.
— И за какво ти е всичко това? — Мария Ивановна не можеше да намери покой. — Изгони я! Ако ти се налага да се жениш, ще ти намерим чиста и без минало!
— Мамо, аз вече съм решил! Въпросът е приключен! Ще се женим!,Сгризвайки зъби, Мария Ивановна допусна сватбата, а после, вече като новоизлюпена свекърва, започна да тормози снаха си.
