Книгата с трясък падна на пода.
Вера стана. Нито гняв, нито страх. Просто лед вътре в нея. Подойде до огледалото, машинално изглади косата си и излезе в коридора.
Артьом стоеше с гръб, притискаше телефона до ухото си, сякаш искаше да се скрие в него. Тя просто стоеше до него. Чакаше.
Той усети. Обърна се.
Лицето му побеля. Очите му заблестяха неспокойно. Изглеждаше като ученик, хванат в лъжа.
— Стига, мамо, после, — промърмори и сложи телефона в джоба си. Усмихна се напрегнато. — Верочка, какво ти е? Говорих с майка ти… кръвното ѝ пак се вдига, знаеш…
Протегна ръка към нея, искаше да я прегърне, но тя остана правa.
— Артьом. — Спокойно, равномерно. — Кой е този агент, който гледаше апартамента ни?
Той мигна. Мълчеше.
— Какъв агент? За какво говориш?.. Аз просто…
— Не лъжи. — Гласът ѝ не се вдигна, но думите ѝ бяха остри. — Чух: „агент“, „оценка“, „дълг“. И че после ще ми разкажете всичко. Това „после“ дойде сега.,Той се предаде. Понижи рамене. Облегна се на стената.
— Просто исках да разбера цената. За в бъдеще. Ако решим да разширяваме…
— Да разширяваме? За сметка на моя апартамент? Да продадем наследството от баба, да вземем ипотека за тридесет години? Артьом, чие име се страхуваш да произнесеш? Чий дълг?
Той свали поглед. Разглеждаше паркета, сякаш той щеше да му подскаже правилните думи.
Вера чакаше. Мълчанието стискаше гърлото ѝ.
— На мама, — въздъхна той. — Това са дълговете на мама.
— На Людмила Аркадиевна? — изненада се Вера. Свекървата, онази, която учи всички да броят стотинки?
И той започна да разказва. Призна се. Людмила се увлече по залаганията. Казиното. Първо играеше на дребно. После се увлече. Загуби спестяванията, задлъжня до кредити, микрокредити. Когато назова сумата, Вера едва не седна.
— …звънят им, заплашват! — говореше той. — Трябва да решим това. Бързо. Само така.
Той стигна до същината:
— Ще продадем твоя апартамент. Ще затворим дълга. После ще вземем ипотека. Ще купим нов. Даже по-добър — в нова сграда! Това е шанс, Вера!
Той говореше, сякаш предлагаше почивка. А тя чуваше присъда.
Всички спомени изплуваха — баба до печката, уроците вкъщи в кухнята, първата сутрин с Артьом в този апартамент.
— А кога аз съм дала съгласие за това? — попита тихо тя. — Ти реши, че всичко може да се продаде? Заради нейните грешки?
Артьом я гледаше като чужда. Очакваше сълзи, истерия. А получи лед.
— Това е моята майка! — извика той. — Тя е в беда! Ние сме семейство! Трябва да помогнем!
— Семейството е, когато не се лъже, — каза тя. — А ти и майка ти сте отбор. А аз — инструмент?
Той се опита да се оправдае. Казваше, че ще компенсира всичко. Ще работи. Ще изплати.
— Да компенсираш? Какво — паметта? Корените? Сигурността? Всичко може да се замени с пари?
Телефонът в джоба му завибрира.
„Мама“.,Телефонът в джоба му позвъни. „Мамо.“
Той вдигна и включи високоговорителя.
— Е, тя съгласна ли е? — чу се раздразнен глас. — Артьом, не се бави! Парите ми трябваха още вчера!
Пауза.
Вера протегна ръка:
— Дай телефона.
Той, като в сън, сложи телефона в дланта ѝ.
— Артьом? Чуваш ли ме? — гласът беше рязък. — Какво става при теб? Ако не можеш, аз сама ще говоря с нея!
— Здравейте, Людмила Аркадиевна. — Гласът на Вера бе ледено студен.
