— Мамо, тихо! Тя е вкъщи, — Артьом шепнеше в слушалката, но дори шепотът му звучеше напрегнато и нервно. — Моля те, не викай, говори спокойно!
Вера седеше в спалнята с книга, но не можеше да чете. Мъжът ѝ се върна по-рано от обичайното и веднага се скри в коридора с телефона. Оттам вече повече от десет минути се чуваше това тревожно мърморене, а един и същ скърцащ звук от дъските беше като метроном на тревогата.
Да подслушва? Неприлично. Но гласът на Артьом беше чужд, разкъсан. Обикновено уравновесен, сега сякаш се разпадаше — и този страх се разпространяваше във въздуха като мирис на дим пред пожар.
— Каква разлика как?! — избухна той. — Мамо, аз ще оправя всичко! Обещах ти… Не, агентът вече идваше. Докато не беше вкъщи. Оценяваше. Всичко е под контрол…
Агент по недвижими имоти?
Вера се изправи рязко. Пръстите ѝ се захванаха с мъртва хватка за подлакътниците.
Какъв агент? Защо? Защо да оценяват апартамента им? Точно онзи — нейния, на баба ѝ, единственото, което е наследила и което принадлежи само на нея.
Не, сигурно се е объркала. Не може да е така.
Но Артьом продължаваше, а думите забиваха като игли:
— После ще ти обясня, Вера. Всичко е по човешки. Тя ще разбере, накъде да иде. Най-важното е да се покрие дългът. Времето тече. Трябва бързо…
«Ти реши, че всичко може да се продаде?» — попита тихо Вера, докато гневът в нея се трансформира в ледено спокойствие.
Сложи край на лъжите и откри истинската свобода.
