— Тази, която чака от теб дете, — каза Мария и посочи часовника. — Един час!
— Повече — не. Като собственик на апартамента анулирах твоята регистрация на този адрес.,— Аз тук живея!
— Вече не. Като собственик на апартамента анулирах твоята регистрация на този адрес.
— За това време трябва…
— Трябват запознанства и пари, — отвърна Мария. — Ако не си готов за час, ще изхвърля багажа ти на сметището. И още нещо — колата, която взехте на кредит, а плащахме и двамата, готви се да делиш наполовина!
— Маруся, какъв спектакъл си вдигнала? — извика Илия.
— Казвам се Мария! А за теб съм и с бащино име!
— Ей, ти! Мария! Кой те иска? Ти! Коя си ти? Ръка-крива домакиня! Цял живот седя зад гърба ми и нищо не си постигнала! Само умееш да служиш! Никой нормален мъж няма да те погледне! Разведени жени никой не иска, защото има достатъчно свободни!
— Нищо не знаеш за мен, — спокойно отвърна Мария, — и никого, освен себе си, не забелязваш. И имаш още петдесет и пет минути.
Тя го остави да си събира багажа.
Той се справи в срок, макар че продължаваше да крещи и да обвинява Мария във всички смъртни грехове. Тя не го слушаше. Почти вече бе забравила за неговото съществуване.
Десет години — голям срок.
Илия седеше на балкона, разглеждайки върховете на дърветата и опитвайки се поне за малко да се отдалечи от това, което се случваше зад балконната врата.
— Още дълго ли ще стоиш там? — изписка Жана. — Трябва да нахраня близнаците и да ги заведа в градината, после Ариша в училище. А аз още трябва да отида с Митя до поликлиниката.
Илия силно пое въздух и задържа дъха си. Не искаше да чува и вижда Жана. И децата не искаше да вижда.
Въздухът притисна белите му дробове и той започна да кашля.
— Господи, някога ще получа ли поне малка почивка? — попита той небесата. — Възможен ли е тих и спокоен живот? Без всичко това!
Спомни си времето, когато живееше с Мария. Живееше добре, няма какво да се крие. Тя го подкрепяше, обичаше го и се грижеше за него. А той…
— Интересно как е сега при нея? — каза той, сядайки на кльощавия стол и вадейки телефона си.
Намирането на профила на бившата съпруга в социалните мрежи не беше трудно. Трудно беше да повярва, че това е нейният профил. Яхти, океан, палми, скъпи коли, луксозни къщи. И навсякъде тя. И навсякъде – домакинята.
Той скърца със зъби, когато видя кой беше съпругът ѝ:
— Никита! На жена на приятел посегна? Значи си я прибрал!
— Какво имаш там? — попита Жана, надничайки през рамо. — А-а, за бившата жена се сетил? Грижи се за децата, про.хиндей! Тя ли беше с ума и парите в брака! Трябваше да раждам от твоята Мария!
Илия усети нотки на безумие, но се оказа, че Жана не блестеше с интелект, макар че в леглото това не забеляза.
— Мислех, че тя седи някъде в дупка. А този още се нарича приятел. Десет години живот пропилях. А сега виж яхтите, моретата, къщите!
— Завиждаш ли? На теб пък не завиждам! Отиди се занимавай с децата!
— Никому не завиждам, — мърмореше Илия, — просто е нечестно и несправедливо. Те имат всичко, а можеше да е мое!
Жана се засмя и подаде лъжица с овесена каша, като посочи към близнаците.
— Нечестно му е, несправедливо! Не мислиш ли, че искаш прекалено много?
— Нищо вече не искам…
Нечестно и несправедливо!
Съавтор: Захаренко Виталий
