— Тридесет и пет не е старост, — отговори Жана с опит, — ето когато ми се наложи да се сдобря с директора на училището, за да ми направи нормален свидетелство, това беше „стар“, и то три пъти „фу“!
— Не ми разказвай такива ужасии! — размахва ръце Лиля. — После ще ми се присънват кошмари!
— Не се заяждай с моя Иля! Той още е в пълна сила и разцвет! Апартамент, кола, длъжност! И още има перспективи!,— Тридесет и пет, — хлипаше Лиля. — Наскоро се запознах с момче, едва двадесет и три, има бизнес, статус!
— Това за Толик ли говориш? — попита Жана, повдигайки вежда.
— Ами то не негово, а на баща му! Тогава направо при бащата ходи, че твоят Толик е празноглав разглезен!
— Бя! — Лиля показа език. — А твоят по-добър ли е?
— Разбира се! Той сам си е постигнал всичко!
— Казваше, че е женен, — каза Лиля, — ще рушиш брак?
— Имаше ли какво да се руши? — махна с ръка Жана. — Без деца – това не е семейство, а недоразумение. А аз ще му родя и той ще зареже сегашната си, няма да мисли за нея!
— Може би вече? — ококори очи Лиля.
— А ти мислиш ли, че защо пия сок? — ухили се Жана. — Още месец ще изчакам, за да не може да направи аборт, после ще покажа на бащицата фактите.
— По-добре направо при жена му иди. Ако тя е толкова глупава, че нищо не забелязва, може и да му прости. А твоят Иля ще й излъже сто небивалици, че било случайно и няма да се повтори. И ще си останеш вечната любовница с издръжка, докато той не намери друга. А така, тя сама ще го изгони или ще си тръгне, и той ще е цял твой!
— А ти, о, изведнъж можеш да мислиш? — учуди се Жана.
Тя сама мислеше да отиде направо при жена на Иля и да я помоли да си тръгне.
Мария живееше в мултитаскинг режим. Отказа работа в офис и работеше като свободен художник.
Поръчките валяха като от рог на изобилието. Понякога за ден решаваше до пет различни задачи. За да превключва и почива малко, се занимаваше с домашни работи.
Професионалната си дейност не обсъждаше с Иля, защото той не можеше да предложи нищо полезно, а Мария можеше сама да си навреди.
Разбира се, нямаше време да пазарува. Понякога излизаше от вкъщи едва веднъж седмично. Всичко необходимо й доставяха куриери.
Звъненето на вратата прие като поредната доставка и отвори, без дори да погледне през шпионката.
— Вие ли сте Маруся? — попита момичето от прага.
— Аз очаквам дете от съпруга ви, — каза момичето.
Мария обърна повече внимание на гостенката. Млада, с около десет години по-млада. Привлекателна. Облечена твърде провокативно, а гримът категорично неподходящ за обед.
— Ето медицинските документи, срокът е четири месеца, — момичето подаде няколко листа, — тук са ултразвукът и разчитането му. Искам да оставите Иля на мира и спокойно да се разведете с него. Ние вече сме почти истинско семейство. Не ни трябвате!
Мария наклони глава настрани, продължавайки спокойно и мълчаливо да гледа момичето.
— Обичам Иля, той ме обича. Заедно сме отдавна. А за вас дори не е говорил. Отмахваше се, като от нещо ненужно и незначително. Мисля, че е справедливо да не ни пречите.
Мария изобрази лека усмивка и затвори вратата пред момичето.
— Имаш един час да се събереш, после викам полиция и ще те изхвърлят оттук като ненужен боклук, — спокойно каза Мария, когато Иля се върна у дома.
— Какво ти става? — възмути се Иля.
