— От къде ти дойде тази идея! — извика Левон, ядосан. — И аз не съм железен, мога да се обидя! Не цениш жертвите, които правя заради теб… — обърна се и с длан изтри сълзите си, — няма да си тръгна, виждаш ли? Аз съм с теб.
Те се прегърнаха в кухнята. Анна, притиснала се до гърдите на мъжа си, мислеше, че въпреки всичко го обича. А ревността щеше да бъде с нея завинаги — така ѝ казваха всички приятелки, които познаваха Левон.
Внезапно телефонът на Левон запищя. Той го извади, и Анна забеляза, че името на абоната беше написано на арменски.
— Вдигни, вероятно са твоите приятели.
— Не искам — измъкна се Левон, — ще почнат да ме убеждават.,— Вдигни слушалката! — заповяда тя.
Той неуверено държеше телефона в ръка, после натисна „отбой“.
— Дай ми го! — Анна бързо му изпрати телефона и се заключи в банята.
— Анна, отвори веднага! — Левон тупаше по вратата.
Тя набра последния набран номер. Както очакваше, вдигна жена.
— Алло, Левончо, не се чуваш! Скоро ли ще дойдеш? Толкова се мъчих… не те чувам! Алло! Обади се пак!
Анна мълчаливо натисна „отбой“.
— Това не е това, което мислиш! — беснееше отвъд вратата Левон.
Тя отвори и спокойно му върна телефона:
— Обади се пак. Тя се мъчи.
— Аня… не искам. Това… тя… за мен нищо не значи… аз…
— Отивай, Левон. Вземи си вещите. Ще се видим в съда.
В деня на развода, след заседанието, тя се срещна в кафене с приятелката си Алишка.
— Е, добре, той не си струваше! — каза Алишка, разбърквайки с чаена лъжичка ментовия чийзкейк.
— Не знам. С него беше забавно. Винаги измисляше нещо. Може би трябваше да му простя? Представяш ли си, майка му ми се обади за първи път! Опитваше се да ме разубеди да се развеждам!
— Да бе! — изненада се Алишка, която знаеше всички подробности, — сигурно защото загубиха ценен административен ресурс в теб.
— Но ми се стори искрена. Даже се замислих, че може би е права? Много обича сина си, това се усеща. А синът, каза тя, ме обича, затова и се обади, макар че ѝ беше трудно.
— А за курвите му знае ли? — зло се усмихна Алишка.
— Знае. Една посочи по име. Другите били на един-два пъти — Анна не сваляше очи от приятелката си.
Алишка се задави с чийзкейка. Анна ѝ потупа по гърба. Когато Алишка се оправи, Анна остави банкнота за кафето на масата и с усмивка каза:
— Сбогом, Алишка. Не ми звъни повече. Никога.
— Чакай, ще ти обясня! — извика ѝ бившата приятелка след гърба.
Но Анна не се обърна. Пресече улицата и се качи в колата си.
— Е, добре, кифла! — намръщи се Алишка, — върви си!
