— Няма да отидеш никъде, докато не се изясниш! Какво става, Левон?!
Тя млъкна. Мълчеше и Левон.,— Сигурна ли си, че искаш да знаеш истината? — най-накрая проговори той.
— Повече от всичко на света! — каза тя, без да се обръща, и затвори очи, за да не заплаче.
Тя знаеше, че този ден рано или късно ще дойде. Мъжът ѝ беше с почти десет години по-млад от нея. Те се ожениха, когато тя беше на тридесет и две, а той на двадесет и три. Левон беше от добро семейство, което не одобряваше избора му. Ако баща му все пак беше дошъл на сватбата им, майката на Левон не можеше да приеме, че любимецът ѝ е бил спечелен от „руската старица“. По-късно, след като разгледала сватбените снимки и видяла, че снаха ѝ изглежда на възраст с сина ѝ, тя омекнала и започнала отново да говори с него. Но не и с нея.
Приятелите на Анна приеха втория ѝ съпруг с добро отношение, особено приятелките ѝ. Всички те бяха на възраст, когато добрият секс се цени повече от положението в обществото. Анна изглеждаше щастлива, а Левон чрез нея създаваше полезни познанства, включително и за семейството си, и изглеждаше, че всички са доволни.
— Уморен съм да бъда мистър Анъкин! — започна признанието си Левон. — На тридесет и три съм, това е възрастта на Христос, а всички ме възприемат… никак не ме възприемат. Трябва ми общуване с хора, които ме ценят като личност.
— Добре. Продължавай, Левон, слушам те, — тя продължаваше да гледа през прозореца, разбирайки, че е прав. Общите им приятели винаги са възприемали мъжа ѝ именно така.
— Всичко, ама не съвсем. Забрави да кажеш кой е тя? Тази, която те възприема като отделна от мен личност.
Левон дълбоко въздъхна.
— Аня, моля те, не. Аз съм верен на теб, аз… направих много заради теб, дори прекъснах отношения със семейството си…
— Какво? Какви прекъсвания? Като се ожених за теб, се ожених и за твоето семейство! И нищо, че все още не съм виждала свекърва си заради нейната омраза към мен, но постоянно решавам проблемите на твоите многобройни племенници и племенници, които трябва да устроя и осигуря!
— Аня! Аня… слушай ме. Така е. Ти жертваш, аз жертвам. Всеки път, когато видя майка си, тя ми говори за внуците, които би имала, ако се бях оженил за Лусине, а не за теб! Мислиш ли, че ми е лесно?
— Хайде, Арзуманян! Не се крий. Имаш някого, и то отдавна! Казваха ми, но аз… вярвах ти. Не заслужавам ли истината?
— Истината е една, Анечка. Обичам те. Само теб.
— Лъжеш! Пак лъжеш… това е непоносимо.