— Анна, отвори веднага! — почука настойчиво Левон на вратата.
Анна осъзна, че е забравила подаръка у дома чак когато вече беше поела по магистралата. Първоначално си помисли, че ще го вземе после, връщане не ѝ се искаше, пък и суеверията бяха лош знак. Но докато минаваше покрай отбивката, тя се изруга и все пак реши да се върне.
— На кого се правя? — ядоса се тя в себе си. — Виждаме се с Алишка веднъж в годината по обещание, а сега е юбилей! Анна се ядоса на себе си: как можа да забрави най-важното — подаръка за приятелката си, която днес навършва точно петдесет! Подаръкът беше скъп. Анна вече си представяше изненадата на Алишка, когато види какво е приготвила най-добрата ѝ приятелка. Затова да се появи с празни ръце не беше вариант.
Тя пусна любимата си музика, тъжно погледна задръстването, в което вече беше стояла и в което щеше да стои отново.
— Нищо, нищо. Само аз съм си виновна — каза си тя.
Когато стигна вкъщи, направи един кръг из претъпканата паркинг зона, наруга колата, заела две места, и се отбеляза на банкета.
Искаше да звънне на домофона, за да ѝ донесе подаръка мъжът ѝ до асансьора, но засрамена спря и извади ключа си.
Изглежда Левон беше болен, дори не беше отишъл на юбилея на Алишка. Анна искаше да остане с него, но той я увери, че ще си отпочине и всичко ще мине.
Нека поспинка. Аня бързо ще вземе подаръка и толкова.
Когато асансьорът се отвори, Анна толкова се изненада, че почти изпусна ключа — пред нея стоеше мъжът ѝ. Той изглеждаше, сякаш тръгва някъде: чист, изгладен, ухаещ приятно. Когато я видя, той се поклати и се смръщи.
— Така ли ще стоиш? — каза Анна, и Левон излезе от асансьора, свел глава.
— А ти… мислех, че си отишла при Алишка, — прошепна той.
— Аз тръгнах, но ти защо не можа да ми правиш компания? Напомни ми.
— Защо? — попита Левон, печелейки време. Мечтаеше някой да влезе в входа и да го спаси. Така и стана. Запищя домофонът и влезе съседът с кучето.
— Ще изляза за малко, момчетата ме чакат, — помоли Левон, избягвайки погледа на жена си.
— Не, миличък, първо ще поговорим! — кимна Анна към съседа и бутна облечения мъж обратно в асансьора.
В апартамента беше разхвърляно, очевидно Левон се беше приготвял набързо за среща.
— Е? Слушам те, Левончо, защо не тръгна с мен?
— Не ме викай така. Отговори на въпроса.
— Не обичам, не обичам тази компания! — изведнъж Левон се отприщи. — С цялата си душа ги мразя! Да! Сега знаеш!
