— Ще намерим място! По-добре да сме на тясно, отколкото с предател!
— Галина Андреевна не ни изгонва. Обратно, тя изгони Павел.
— И добре направи! Най-после една нормална свекърва се появи на света!
Денят се влачеше безкрайно. Виктория механично вършеше домакинската работа — готвеше, чистеше, разхождаше Сашка. Синът усещаше напрежение, капризничеше, искаше да го вземат на ръце.
— Къде е татко? — питаше той.
— Татко е на работа.
— Ще дойде ли татко?
— Не знам, слънчице. Не знам.
Павел не се обаждаше. Не пишеше. Все едно не са били осем години заедно. Все едно той не е обещавал пред ЗАГС да обича и пази.
След седмица дойде писмо. Заявление за развод. Без обяснения, без извинения. Просто лист хартия. И бележка: „Ще плащам издръжка. На апартамента не претендирам. С Сашка няма да се виждам, за да не го травмирам.“
Виктория прочете три пъти. „За да не го травмирам.“ Все едно той се грижи за сина, а не за собственото си удобство.
— Какво пише? — Галина Андреевна погледна през рамото ѝ.
— Развежда се. Не претендира за апартамента.
— И слава богу. Нека си върви. Ще се справим сами, нали? Ще отгледаме Сашенцето. Истински мъж ще направим от него, не такъв… не такъв като баща му.
Виктория кимна. Какво друго ѝ оставаше?
Разводът оформяха бързо. Павел не се яви на заседанието, изпрати представител. Определиха издръжка, но той не започна да плаща веднага. Наложи се да се обръщат към съдебен изпълнител.
Есента беше топла. Виктория си намери работа на половин щат в магазин близо до дома — графикът позволяваше да взема Сашка от градината. Парите бяха малко, но се справяха. Галина Андреевна помагаше с каквото можа — гледаше внучето, готвеше, пое сметките за комунални услуги.
— Взимам прилична пенсия, — казваше тя. — И имам спестявания. Отлагах за черни дни, ето че дойде такъв. Не се тревожи толкова, ще се оправим.
Вечерите сядаха в кухнята, пиеха чай. Сашка заспиваше, положил глава на коленете на баба си. Виктория ги гледаше и мислеше — може би всичко е за добро? Може би е по-добре така, отколкото живот в лъжа?
— Знаеш ли, — каза веднъж Галина Андреевна, — и аз сама отгледах Пашка. Баща му си тръгна, когато синът беше на пет. Мислех, че ще се справя, ще възпитам истински мъж. Който няма да изостави семейството. А стана…
— Не се вини. Това е неговият избор.
— Знам. Но все пак се чудя — къде не съм обърнала внимание? Къде не съм обичала достатъчно? Може би прекалено много го глезих? Единият син е, всичко за него, всичко на него…
— Ти си добра майка. Просто… хората се променят. Или показват истинското си лице. Не знам.
— А Сашенцето ще възпитаме по различен начин. За да знае — трябва да отговаряш за постъпките си. За семейството си. Нали така?
Виктория кимна. Погали спящото си дете по главата. Малко, безпомощно. Сега без баща. Но с тях — майка и баба, които го обичат. Които няма да го предадат.
Павел повече не се появяваше. Понякога идваха преводи — издръжка. Без бележки, без въпроси за сина. Все едно са изтрити от живота му. Все едно не е имало нищо — нито сватба, нито раждане на сина, нито осем години заедно.
Виктория спря да чака. Спря да се стряска от звъна на вратата. Спря да проверява телефона на всеки пет минути. Животът бавно влизаше в нов ритъм. Работа, дом, Сашка. Прости радости — първия сняг, новогодишната елха, синът рецитира стихче на сутрешника.
— Мамо, виж, аз съм Дядо Коледа! — Сашка се въртеше в костюм. — Баба го ушила!
— Колко е красив! Истински Дядо Коледа!
Галина Андреевна се усмихваше, оправяше на внука вата за брада. В такива моменти целият негатив се забравяше. Оставаше само най-важното — те са семейство. Не такова, каквото са планирали. Но истинско.
По Нова година Виктория си пожела само едно — синът ѝ да порасне добър човек. Честен. Верен. Умеещ да обича и да поема отговорност за постъпките си. Да не повтаря грешките на баща си.
— За новия живот! — вдигна тост Галина Андреевна с чаша шампанско. — За нашето семейство!
— За семейството, — чукна се Виктория с нея.
Навън падаше сняг. Сашка спеше, прегърнал новото си плюшено зайче. В апартамента беше топло и тихо. И макар тази тишина да беше платена с висока цена — предателство и болка — тя си струваше. Защото беше честна тишина. Без лъжи, без тайни, без двоен живот.
Виктория погледна към свекървата. Тя задремваше в креслото, загърната с одеяло. Сива, уморена. Но не сломена. Както и тя самата. Те ще се справят. Задължително ще се справят. Заедно ще отгледат Сашка. И може би някой ден той ще им благодари, че не са запазили семейството на всяка цена. За това, че са избрали истината. Горчива, болезнена, но истината.
А Павел… Павел остана в миналото. Заедно със своите тайни, с другия си живот, с неспособността си да бъде честен. И така да бъде. Те вече не се нуждаят от този, който не умее да цени семейството. Те ще се оправят. Те са силни.
Часовникът удари полунощ. Настъпи новата година. Нов живот. Без него, но истински.
