— Ако не ти харесва — върви да работиш! Какво стоиш у дома?
— Грижа се за детето ти! Или си забравил, че имаме дете? Кой ще го води в детската градина с моята заплата от петнадесет хиляди?
Павел хвана якето и тръгна към вратата.
— Да пуша. Изнерви ме.,— Пуша си. Омръзна ми.
Затръшна вратата. Виктория остана сама в кухнята. В гърдите ѝ се свиваше от обида и гняв. Три години. Три години той ѝ е лъгал в очите. А тя пестеше навсякъде — на храна, на дрехи, на лекарства.
От стаята се чу плачът на Сашка. Виктория тръгна да успокоява сина си, механично галейки го по главата и си пеейки люлчината песен. Мислите ѝ се въртяха около едно — къде Павел е изхарчил парите?
Той се върна след час. Мълчаливо се съблече и влезе в стаята. Виктория седеше в кухнята и пиеше изстинал чай.
— Ще поговорим ли? — опита се да говори спокойно.
— Къде изчезват парите?
— За различни неща. Понякога трябва да си отдъхна… да седна с приятели. Това престъпление ли е?
— С приятели? По двадесет хиляди на месец? Какво, пиете някаква златна бира ли?
— Вика, остави ме. Уморен съм от разпитите ти. Имам достатъчно пари, детето е нахранено, облечено. Какво още искаш?
— Истината. Аз искам истината.
Павел я погледна дълго. В очите му проблесна нещо като съжаление.
— Истината няма да ти хареса.
— Имам друга жена. Доволна ли си? Сега ще ме оставиш на мира?
Думите го удариха като шамар. Виктория усети как стаята се залюлява пред очите ѝ. Хвана се за ръба на масата.
— Лъжеш. — За какво ми е да лъжа?,— Лъжеш.
— Защо да лъжа? Ти искаше истината.
— Колко време?
— Около две години.
— Две години… — гласът му се пречупи. — А майка ти знае ли?
— Знае.
Виктория се разсмя. Истерично, страшно.
— Разбира се, че знае. Вие сте семейство. А аз кой съм? Глупачката, която ражда деца и готви чорби?
— Вика…
— Не смей! Не ме пипай! Изчезвай! Вън!
— Това е апартаментът на майка ми, между другото.
— Тогава ще си тръгна. Утре. Сашко ще дойде с мен.
— Къде ще отидеш? При мама в малкото едностайно? Трима ще живеете там?
Той беше прав. Нямаше накъде да отиде. При мама наистина имаше едностаен апартамент в покрайнините, където живееше с доведения си баща. При приятелките — семейства, деца. С двегодишно дете не можеш просто да тръгнеш нанякъде.
— Ще подам документи за развод. И издръжка. Ще плащаш до стотинка.
— Подай — Павел съкрачи рамене. — Но имай предвид — аз ще си тръгна. При нея ще отида. А вие останете тук, в апартамента на майка ми. Може би тя няма да ви изгони. От съжаление.
Вратата на стаята на свекървата се отвори. Галина Андреевна стоеше в халат, с каменно изражение.
— Павел. Напусни апартамента ми.
— Мамо? — той се обърна.
— Казах — навън. Незабавно.
— Мамо, какво правиш? Това съм аз, твоят син!
— Нямам син, който изоставя семейството си. Имам внук, който има нужда от дом. И имам снаха, която три години търпеше лъжите ти. А ти за мен не си син. Изчезвай.
— Мамо, помисли си! Това Вика те е настроила!
— Аз чух всичко сама. Две години водиш жена си за носа, харчиш пари за любовница. А аз мълчах, стара глупачка. Мислех, че ще се осъзнаеш, че ще те мине. Исках да запазя семейството. А ти какво? Предлагаш на тях да напуснат моя апартамент? Събери си нещата и си тръгвай. Утре да не те има тук.
Павел стоеше с отворена уста. После рязко се обърна и влезе в стаята. Чуваха се шумове от хвърляне на неща в чанта, ругатни. След петнайсет минути излезе с препълнена спортна чанта.
— Ще съжалявате. И двете ще съжалявате.
— Остави ключовете, — протегна ръка Галина Андреевна.
Той хвърли ключовете на пода. Вратата хлопна.
Виктория и свекървата останаха сами в кухнята. Мълчаха. После Галина Андреевна тежко седна на стол.
— Прости ми, Вика. Знаех. От половин година знаех. Надявах се… Стара глупачка.
— Защо не казахте?
— Страхувах се да не разрушa семейството. Да не оставя Сашко без баща. Мислех, че ще мине, че ще се върнеш. Те всички така са… мъжете. Отмятат се наляво-надясно и се връщат.
— Не всички, — Виктория наля вода на свекървата. — Моят баща не го е правил. И твоят дядо, вероятно, също не.
— Моят дядо загина на войната. А свекърът ми… какво да кажа. Прости ми. И не си тръгвай никъде. Това е твой дом, домът на Сашко. А на Павел няма да оставя апартамента, нека не се надява.
Нощта мина като в мъгла. Виктория лежеше на дивана, гледаше в тавана. До нея дишаше Сашко. Обикновено Павел спеше настрани, за да пази сина си да не падне. Сега се наложи да подпре дивана със столове.
Сутринта се обади на майка си. Разказа всичко. Майка й плачеше в слушалката и я канеше да се преместят при нея.
— Мамо, къде при теб? Няма място.
— Ще намерим място! По-добре тясно, отколкото с предател!,— Мамо, къде отиваме при теб? Там няма място.
