„Какво пише?“ — Галина Андреевна надникна през рамото ѝ.
Виктория намери квитанцията случайно. Просто искаше да изхвърли стари касови бележки от джоба на мъжката якета на съпруга си, а там — платёжна ведомост. Цифрите препускаха пред очите ѝ, без да се подреждат в обичайната картина. Четиридесет и осем хиляди. Павел носеше вкъщи двадесет и пет.
Тя седна на табуретката в антрето. В главата ѝ се въртяха парченца мисли: грешка, печатна грешка, чужд документ. Но фамилията, името, служебният номер — всичко беше негово. Датата — миналия месец.
— Мамо, пий! — Сашка я дръпна за полата.
Виктория се разтресе. Наляла вода на сина си и го върна обратно в стаята при играчките. Върна се към якето. Провери другите джобове — нищо подозрително. Само дребни монети, карта за транспорт, дъвка. И тази квитанция, която обърна всичко с главата надолу.
До идването на Павел оставаха три часа. Виктория се носеше из апартамента, не намирайки си място. Готвеше вечеря — пресоли картофите. Миеше съдовете — счупи чаша. Галина Андреевна, свекървата, седеше в стаята си и гледаше сериал. Добре поне, че не излезе да вдига шум.
Павел дойде както обикновено — в половин осем. Целуна я по бузата и влезе в кухнята.
— Гладен съм зверски. Какво има днес?
— Паш, трябва да поговорим.
Той се обърна, държейки чиния.
— Нещо се е случило? Сашка болен ли е?
Виктория извади квитанцията и я сложи на масата между тях. Павел погледна и замръзна. По лицето му пробяга нещо — страх? изненада? — но веднага се смени със спокойствие.
— Как какво? Ти получаваш почти петдесет хиляди, а вкъщи носиш двадесет и пет. Къде са другите?
— Вика, това беше премия. Тримесечна. Казвах ти.
— Нямаше никаква премия, Паш. Помня всичките ти премии. А това е платёжна ведомост за обикновен месец, виж — тук е заплатата, тук добавките. Никакви премии.
Павел отмести чинията и потри лицето си с дланите.
— Слушай, не сега. Уморен съм и гладен. Утре ще говорим.
— Не, сега. Къде са парите, Павел?
Вратата се отвори и се появи Галина Андреевна. Погледна ги и към квитанцията.
— Какви са тези викове? Ще събудите Сашка.
— Мамо, върви си — мърмореше Павел.
— Галина Андреевна, знаехте ли, че Павел получава почти петдесет хиляди?
Свекървата замръзна. Погледът ѝ се стрелна към сина ѝ, после обратно към Виктория. Мълчанието се проточи.
— Знаех — въздъхна Виктория. — Знаехте.
— Не! — Виктория скочи на крака. — И вие двамата знаехте и мълчахте! А аз съм глупачка — броя всяка стотинка, заемам пари от приятелки за памперси, защото не стигат до заплата!
— Вика, успокой се — Павел също стана. — Отлагах парите. За кола събирах, разбираш ли? Исках да ти направя изненада.
— Три години събираше? По двадесет хиляди месечно? Къде е колата, Паш? Къде са седемстотинте хиляди?
Той мълчеше. Галина Андреевна тихо затвори вратата и се прибра в стаята си.
— Какъв следовател си ти! — избухна Павел. — Аз мъжът в къщата ли съм или кой? Колкото трябва, толкова нося! И стига!
— И стига? Сериозно ли? Живеем в апартамента на майка ти, спим на провиснал диван, Сашка носи дрехите на момчето от съседите! А ти казваш — стига!
