— Костенька… — гласът на Алла Борисовна звучеше необичайно тихо. — Трябва да поговорим.,— Костенке… — гласът на Алла Борисовна прозвуча необичайно тихо. — Трябва да поговорим. За Лиза. И за нашата семейна история.
— Какво имаш предвид? — Костик усети как гръбнакът му се стяга.
— Апластична анемия… — с усилие произнесе майка му. — Това… това е по нашата линия. Спомняш ли си чичо ти Толя? И братовчед ти…
— Знаеше? — прошепна Костик в шок. — Цялото това време знаеше и мълча?
— Надявах се, че ще подмине Лиза, — просълзи се Алла Борисовна. — Не исках да се тревожите.
Костик натисна бутон за прекъсване и огледа кухнята: жълтите завеси, които Таня бе ушила сама, детските рисунки на хладилника, пукнатината в плочките, която все не успяваха да поправят — техният малък свят, който той така лекомислено излагаше на изпитания.
— Тя знаеше, — изговори с онемели устни. — Майка ми знаеше за наследственото заболяване и не ни каза. Дори когато планирахме дете.
Таня не изглеждаше изненадана:
— Предполагах. Твърде много съвпадения в семейната история на болестите.
— Защо не ми каза?
— А ти би повярвал ли? — поклати глава Таня. — Никога не ми вярваш, когато става дума за майка ти.
Вратата се отвори и Лиза влезе с пижама с еднорози и книга под мишница.
— Тате, ще ми четеш ли преди лягане? Обеща още вчера.
Костик погледна дъщеря си — бледа, слаба, толкова приличаща на него — и изведнъж видя в нея всички поколения предци, предали ѝ този ужасен генетичен код.
— Разбира се, зайче. Иди, сега ще дойда.
Когато Лиза си тръгна, той се обърна към Таня:
— Какво да правим?
— Трябват ми 800 хиляди за пълно изследване. Още около милион за лечение, ако диагнозата се потвърди.
— Ще продам колата, — решително кимна Костик. — И колекцията с монети. Това ще ни даде 500.
Таня гледаше мъжа си така, сякаш го виждаше за първи път. Този човек, обсебен от одобрението на майка си, изведнъж се превръщаше в онзи Костик, когото тя някога бе обичала.
— Знаеш ли… — Таня извади от джоба си сгънат на четири лист. — Вчера подадох заявление за развод. Мислех, че така ще е по-добре за всички.
Костик побледня още повече, ако това беше възможно.
— И сега какво?
— Не знам, — отговори честно Таня. — Не съм сигурна дали мога пак да ти се доверя. Но и не съм сигурна, че искам да разрушавам семейството.
От детската се чу гласът на Лиза:
— Мамо, тате, елате по-бързо! Тук пада звезда!
Те се погледнаха и едновременно тръгнаха към дъщеря си. На вратата на детската Костик нежно докосна ръката на Таня.
— Ще оправя всичко. Обещавам.
Таня не отговори, но не отдръпна ръката си. Понякога мълчанието говори повече от думите — особено когато зад вратата те чака детето ти, което вярва, че мама и тате могат всичко на света. Дори да поправят това, което изглеждаше безнадеждно счупено.
