— Защо не ми каза? — А щеше ли да ми повярва?
„Тань, къде си скрила парите? Мама получи спешна оферта за Париж. За колата ти така или иначе не стигат.“
Без да събуе обувки, Костик тичаше из апартамента и ровеше в шкафчетата и гардеробите, но отговорът на жена му го остави застинал на място.
— Няма повече пари, Костя. Изхарчих ги.
Таня стоеше в кухненския проход с кърпа в ръце. Винаги безупречната ѝ прическа днес беше разрошена, а под очите ѝ се бяха появили сенки, които дори фон дьо тена не можеше да скрие.
— Как така изхарчи? — Костик се изправи от клек и си разрошваше косата. — За какво ги даде? Ти три години събираше!
— За това, за което трябваше, за това и ги изхарчих — гласът на Таня звучеше уморено, но категорично.
Костик бързо се приближи. От него се усещаше мирис на улицата и нетърпение.
— Това са наши общи пари! Как можа без да питаш?
Таня вдигна брадичка:
— Без да питам? А ти питаш ли ме, когато даде всички наши спестявания на Вадик за неговия „бизнес“? Този, който фалира след два месеца?
Костик махна с ръка:
— Това беше отдавна. И освен това е друго.
— Знаеш, че мама от детството мечтае да види Париж. Тя вече е на 60. Колко още да чакаме? За твоята кола после ще съберем.
— После, после — ехото на Танините думи се разнесе. — Всичко после. И колата, и ремонта в детската, и ваканцията, на която не сме ходили три години. А твоята майка обиколи половината страна. И сега иска Париж.
Телефонът звънна и прекъсна спора им. На екрана се появи „Аватар: мама“.
— Костенце, разбра ли за парите? — гласът на Алла Борисовна звучеше настоятелно дори през говорителя.
— Мам, не сега — опита се да се измъкне Костик.
Но майка му не се отказваше:
— Как не сега? Утре трябва да плащам предварително! Куфарите са готови. Или твоята Танька пак ги е прахосала? Винаги съм казвала, че е прахосница!
Таня се сви, сякаш я боли зъб. Тези разговори се повтаряха редовно през последните десет години на брака им.
— Мам, ще ти се обадя — Костик затвори и се обърна към жена си. — И къде отидоха парите?
— Тате, ти викаш — тихият глас на дъщеря им накара двамата да се стреснат.
Лиза стоеше в коридора, притискайки до гърдите си обичаното износено зайче.
— Защо винаги викаш на мама?
Костик замлъкна, виновно сведе глава:
— Не викам, зайче. Просто си говорим.
— Не е вярно! — осемгодишната Лиза беше непреклонна в преценките си. — Ти викаш, после баба идва и също вика на мама, а мама после плаче в банята.
Таня направи крачка към дъщеря, прегърна я за раменете:
— Иди в стаята, слънчице. С татко ще се доизкажем и ще дойдем при теб.,Таня направи крачка към дъщеря си и я прегърна през раменете:
— Иди в стаята, слънчице. Татко и аз ще се уточним и ще дойдем при теб.
