— В Турция? — попита Лера, не вярвайки на ушите си. — Ще пътувате с мама заедно?
— Да, с последна минута оферта. Само аз и мама! — каза Алексей, сякаш това беше напълно ясно.
Лера седеше на дивана в тяхното наето едностайно жилище, притискайки коленете към гърдите си. Навън — сив микрорайон, еднакви блокове, постоянно препълнена паркинг зона.
— Отгоре се нанесоха нови съседи и сега правят ремонт, — въздъхна тя, когато Леша влезе с две торби от „Пятерочка“.
— Няма нищо, това не е завинаги. Ремонти не се правят вечно, — усмихна се той, изваждайки буркан с нейното любимо сладко.
Женени бяха от три години: тя — дизайнер, той — икономист. Живееха от заплата до заплата, но Лера вярваше, че всичко ще се оправи.
Новината за смъртта на дядо дойде неочаквано. Андрей Петрович не желаеше да се премества от селото в града и до последния си ден не промени решението си. Казваше, че родината му е точно там.
— Дядо ти остави къща?! — Леша я прегърна толкова силно, че ребрата й пукнаха.
Но когато за първи път прекрачиха прага на наследството, възторгът изчезна. Къщата беше изоставена, а селото се намираше далеч от града… След като се посъветва с мъжа си, Лера реши да продаде къщата и парите да вложат като първоначална вноска за собствен апартамент.
Лера седеше в кухнята на майка си, разглеждайки изтъркан фотоалбум. На снимките дядо ѝ Андрей, облечен в работна роба, стоеше до току-що излятия фундамент — същата къща, която сега беше нейно наследство.
— Той всеки пирон тук сам забиваше, — Анна Андреевна прокара пръст по снимката. — Разбира се, може да се продаде. Но само ако парите отидат за нещо наистина ценно.
— Леша казва, че по-добре да вземем ипотека на него — така е по-изгодно.
Майка ѝ рязко затвори албума:
— Той вече си е купил кола на свое име. Достатъчно!
— Мамо! — възкликна Лера. — Той кара по-често. Аз пък работя повече дистанционно.
— Да… затова си захвърлила шофьорската книжка и тя сега праши в далечния чекмедже, — рязко отвърна Анна Андреевна.
Къщата в селото успяха да продадат по-бързо от очакваното. Купувачът — местен фермер — веднага оцени големината на имота. Земята наистина беше много добра — от едната страна река, до нея горичка. Въздухът — прекрасен!
— Половин милион и петстотин хиляди — това е малко, — намръщи се Леша, разглеждайки документите.
— Но тези пари стигат за първоначалната вноска, — Лера внимателно сложи чека в папката.
— Реших да оформя ипотеката на свое име, — Лера сложи паспорта на масата.
— Но нали вече бяхме решили всичко!
В този момент банков служител хвърли недоволен поглед към Лера.
— Продължавайте, — спокойно отвърна тя.
— Сумата, която внасям от продажбата на къщата, е сериозна. Ти готов ли си да добавиш същата?
Той млъкна. Общите им спестявания от три години бяха отишли за Ауди, която Леша винаги е мечтал да има.
— Не ми вярваш ли? — Леша удари масата с юмрук, когато се върнаха у дома.
— Вярвам ти. Но този път реших да постъпя така. Не би ли направил същото на мое място?
— Може би… — мъжът омекна малко.,— Може би… — мъжът малко омекна.
Лера стоеше до прозореца на новия апартамент и наблюдаваше как малки деца се разхождат до блока. Очевидно някой вече живееше тук. Леша, седнал на кашон с плочки, нервно мърдаше ключовете на колата си.
— Мислих си… Може би да поживеем при майка ми, докато вървят ремонтите. Инвестициите са немалки… — неуверено каза Алексей.
— Да, и аз мислех да се преместим при родителите ти, — кимна Лера. — Но ще е ли удобно на всички?
— Майка не е против. Вече ѝ звънях. Но… ти сигурна ли си? — попита той, избягвайки погледа ѝ.
— Така е по-спокойно. Ще спестим 40 хиляди наем на месец — ще ги вложим в ремонта, — тя посочи с пръст сметката.
Леша кимна, но пръстите му стиснаха ключовете.
