– Няма значение какво ти каза мама. Утре ще ми върнеш всичко, иначе ще действам чрез полицията. Ирина, сериозна съм.
Ирина разбра, че спорът е безсмислен.
На същия ден Андрей смени ключалките. Когато Валентина разбра това, тя вдигна скандал пред вратата на апартамента им, но виковете ѝ останаха без отговор. Лариса просто стоеше до прозореца и гледаше как майка ѝ си тръгва, чувствайки странно облекчение.
– Поставихме точка, – каза тя, затваряйки завесите.,– Ние сложихме точка, – каза тя, затваряйки завесите.
– И започнахме на чисто, – добави Андрей, здраво я прегръщайки.
Вече на следващия ден Лариса се върна при Ирина за своите неща. Ирина я посрещна с принудена усмивка, а зад гърба ѝ се чуваха виковете на малкия Артьом.
– Е, Лариса, защо веднага толкова сериозно? Това са просто вещи. Знаеш какво ми каза леля Валь…
– Ирина, – прекъсна я Лариса, – не ме интересува какво ти каза майка ми. Това са моите неща. Якето и зимният куфар с вещи ги искам веднага. Няма да си тръгна, докато не ми ги върнеш.
Ирина се поколеба за миг, но под натиска на Лариса отиде до шкафа, извади якето и го пъхна недоволно в ръцете ѝ.
– Куфарът е в килера. Вземи си го сама.
Лариса влезе в килера, извади куфара и забеляза, че част от вещите явно липсват.
– Къде е останалото, Ирина? Тук липсва половината.
– Е, някои неща вече успях да дам на приятелка. Тя има по-голяма нужда от тях, отколкото ти. Нали не си против да помогнеш? – каза Ирина с предизвикателство.
– Аз съм против. Ако останалото не се върне в рамките на седмица, ще подам жалба за повреждане на имущество. Разбра ли? – Лариса се обърна и си тръгна, без да чака отговор.
Когато се върна у дома, Андрей вече монтираше новата система с умни ключалки на вратата.
– Готово, – каза той, изтривайки си ръцете. – Сега само ние можем да отваряме вратите.
Лариса го прегърна и изведнъж осъзна, че за първи път от дълго време се чувства спокойно. Но проблемът с майка ѝ остана нерешен. Валентина Сергеевна не се обаждаше, но мълчанието ѝ тежеше като силно упрекване.
– Андрей, мислиш ли, че тя ще разбере защо направихме така? – тихо попита Лариса по време на вечерята.
– Трудно е да се каже, – отвърна той. – Най-вероятно ще се ядоса. Но по-важното е, че най-накрая защитихме своите граници. Ти не си длъжна постоянно да се съобразяваш с нейните правила.
След седмица Лариса все пак реши да се обади на майка си. Очакваше избухване на емоции, но чу уморен глас.
– Да, Лариса, – отговори накратко Валентина.
– Мамо, разбирам, че си обидена. Но трябва да разбереш: просто искаме домът ни да остане наш. Без твоето вмешателство.
– Лариса, – въздъхна Валентина, – винаги си била такава упорита. Но може би си права. Прекалено съм свикнала да мисля, че знам кое е най-добро. Вероятно трябва да спра да се бъркам.
Тези думи бяха изненадващи за Лариса. Не очакваше майка ѝ да се съгласи поне с нещо. Но нещо в гласа на Валентина я накара да се замисли: дали това е искрена промяна или просто умора от конфликта?
– Мамо, – тихо каза тя, – надявам се, че ще можем да започнем на чисто. Без скандали. Но само ако уважаваш моите граници.
– Ще видим, – отвърна Валентина и се сбогува.
Апартаментът на Лариса и Андрей се върна към обичайния ритъм. Новите ключалки, обновеният ред и най-вече – усещането за спокойствие. Лариса вече не изпитваше постоянно напрежение от очакването на следващото посещение на майка си.
С всяка седмица Валентина звънеше все по-рядко, но тонът ѝ ставаше по-мек. Тя не се извиняваше, но Лариса виждаше, че майка ѝ постепенно приема новия формат на отношенията им.
– Това беше правилната стъпка, – каза веднъж вечер Андрей, прегръщайки жена си. – Доказа, че домът ти е твоята крепост.
– Успяхме, – поправи го Лариса, усещайки как вътре в себе си нараства тихата, но уверена сила.
Историята приключи, но уроците ѝ ще останат с тях завинаги. Разкази на седмицата:
