– Хайде да отидем на вилата. За уикенда. Просто да се отпуснем от всичко това. От нея.
Лариса кимна, чувствайки се напълно разбита.
– Добре. Просто… надявам се, че няма да направи още нещо.
Мъжът я прегърна по-силно, но в погледа му премина сянка на тревога.
Валентина Сергеевна винаги е смятала себе си за олицетворение на практичността. От млада я вдъхновяваше идеята за ред, в който вещите никога не лежат бездействащи. Често повтаряше: „Кое не се използва, е излишно“. За нея беше съвсем естествено, че дъщеря ѝ Лариса трябва да следва този принцип. Но от детството Лариса не понасяше натрапчивата „грижа“ на майка си. Нейният свят беше крепостта ѝ, а опитите на майка ѝ да „наведе ред“ се възприемаха като нахлуване.
– Просто не разбирам, Андрей, – хвърли Лариса поглед към съпруга си, докато вече събираха нещата за пътуването до вилата. – Защо ѝ е толкова трудно просто да попита?,– Просто не разбирам, Андрей, – хвърли Лариса поглед към съпруга си, докато вече събираха багажа за пътуването до вилата. – Защо ѝ е толкова трудно просто да попита? Дори бих могла да дам това яке на Ирина… но по собствено желание. А не така, сякаш аз не съществувам.
Андрей, като слагаше в чантата таблет и зарядното, бавно кимна:
– Лар, майка ти е човек, който винаги е прав. Дори когато греши. Знаеше го още в училище, когато изхвърли дневника ти с рисунките, защото заемал „твърде много място“.
Лариса горчиво се усмихна, спомняйки си как плакала онази нощ.
– Знаеш ли кое е най-обидното? Постоянно трябва да ѝ доказвам, че съм възрастна. Че имам право на собствените си неща, на своя ред. Но тя никога не приема това.
– Но ние го приемаме. И знаеш ли какво? Нека направим уикенда истинска почивка. Просто ще изключим телефоните и ще си поемем въздух.
Андрей прегърна Лариса и тя усети дългоочаквания покой.
– Добре, – въздъхна тя. – Надявам се вкъщи всичко да остане на мястото си.
Междувременно Валентина Сергеевна подреждаше в торби няколко стари списания, намерени в килера на Лариса. Не я напускаше чувството, че дъщеря ѝ не разбира колко много ѝ помага.
През уикенда всичко трябваше да бъде различно: никаква суета, никаква майка. Лариса и Андрей най-накрая заминаха за вилата, където можеха просто да се отпуснат и да си поемат въздух. Топлата светлина от камината и леката миризма на хвойна създаваха уютна атмосфера, но вътре в Лариса тревогата продължаваше да трупа.
– Андрей, а ако съм забравила нещо? – внезапно вдигна глава от книгата, която лежеше на коленете ѝ. – Мисля, че не изключих ютията.
Мъжът се ухили, оставяйки телефона настрани.
– Лар, вече сме на сто километра от вкъщи. Всичко ще е наред. Но ако искаш, можем да помолим майка ти да провери. За нея това няма да е проблем.
Лариса въздъхна, но все пак взе телефона.
– Мамо, здравей. Моля те, провери ютията. Мисля, че съм я оставила включена.
Валентина Сергеевна прие молбата като знак на доверие.
– Разбира се, Ларочка, не се тревожи. Ще проверя всичко и междувременно ще подредя. Знаеш, не мога да гледам безредие.
– Мамо… само не пипай нищо. Просто провери ютията, добре?
– Добре, добре, – отвърна бързо Валентина, но гласът ѝ звучеше неискрено.
Час по-късно вече звънеше на сестра си Галина:
– Галь, взимай Ира и елате при мен на гости. Лариска ме помоли да проверя апартамента ѝ, но междувременно ще подредя няколко шкафа. Знаеш, при нея винаги е безпорядък.
– Аз съм с внука, няма да пречи, нали?
– Разбира се, че не пречи, ще намери с какво да се занимава, че иначе цял ден вкъщи скучаете.
В апартамента настъпи хаос. Малкият Артьом, внукът на Галина, с увлечение строеше „кула“ от пластмасови чаши направо на бюрото на Андрей, а после „случайно“ преобърна чаша с вода върху клавиатурата му. Ирина весело пробваше пред огледалото намерения спортен екип и междувременно сложи в чантата си няколко блузи.
