– Мамо, какво направи?! – гласът на Лариса трепереше, а тя едва сдържаше желанието да повиши тон. – Къде е моето яке? Това, което купих миналата година? И куфарът със зимните дрехи?!
Валентина Сергеевна, без да откъсва поглед от любимата си сутрешна вестник, хвърли бърз поглед над очилата към дъщеря си.
– Успокой се, Ларочко. Всичко е за добро. Предадох този твой… „шедьовър“ на Ирина. Тя го има по-голяма нужда. Между другото, тя всяка сутрин пътува на работа в този студ, а ти само пълниш шкафа със стари неща.
– Стари неща?! – Лариса усети как вътре ѝ се свива. – Мамо, това беше ново яке! Купих го специално за зимните пътувания до вилата. Разбираш ли, че ми трябваше?!
Андрей, който стоеше наблизо с чаша кафе в ръка, намръщи се и издиша през зъби:
– Валентина Сергеевна, това вече е прекалено. Поне попитахте ли? Или сега така се прави – без разрешение да се разпореждате с чужди вещи?
– Ох, Андрей, – махна тя с ръка, сякаш гонеше досадна муха, – говориш сякаш съм откраднала нещо. Това яке е направо нелепо: огромно, като за мечка, заема целия шкаф. На Иринка много ѝ отива, даже каза, че сега ще може по-често да се разхожда с приятелките си. Куфарът – ами, нека нещата ѝ потрябват на нея или на Артьом. При вас тук половината неща просто събират прах!
Лариса не издържа и седна на стола, покривайки лицето си с ръце. Сълзите сами потекоха, а обидата се струпа като буца в гърлото ѝ. Андрей внимателно постави чашата на масата и направи крачка към жена си, положи ръка на рамото ѝ.
– Валентина Сергеевна, разбирам, че това не е било последното „подреждане“, което сте направили у нас? – гласът му остана студен и спокоен, но напрежението се усещаше във всяка интонация.
– Андрей, не драматизирай. – Тя сгъна вестника, внимателно сложи очилата и погледна към двамата. – Просто се опитвам да ви помогна. В дома е хаос, ъглите са задръстени, а вие не разбирате какво да правите с това. Затова се захванах. Кажете благодаря.
– Благодаря?! Благодаря, че без да питаш унищожаваш нещата ми? Разбираш ли какво означава това за мен? Купих това яке, защото ми трябваше! Това бяха моите зимни дрехи! А ти даже не попита, преди да раздаваш всичко! Просто реши, че ти по-добре знаеш какво да оставиш и какво да изхвърлиш! – Гласът на Лариса се късаше, тя почти крещеше.
Валентина Сергеевна стана. Погледът ѝ стана ледено студен.
– Лариса, не прекалявай. Аз съм майка ти. Всичко, което правя, е само за ваше добро. И аз съм права. А ти се научи да цениш реда. И стига с това мрънкане. Смятай, че ти освободих място в шкафа!
Андрей вече не можеше да слуша. Той застана между жена си и тъщата си, с цялото си поведение се опитваше да защити Лариса от емоционалното напрежение.
– Валентина Сергеевна, вие наистина преминахте границата. Нямате право да влизате в нашия дом и да се разпореждате с чужди вещи. Това е нашето пространство и ние решаваме какво ще има тук и как. Моля ви, повече не го правете. И, моля ви, спрете да се оправдавате с „помощ“. Това не е помощ, това е нахлуване.
Но Валентина само се усмихна и, взела чантата си, се запъти към вратата.
– Ох, Андрей, колко си упорит. Цял в тези IT неща, като робот. Ларис, ти наистина ли си щастлива с него? Той изобщо не разбира какво е семейство. Но, аз трябва да тръгвам. Трябва да подготвя нещата за Иринка. Чао! – Тя рязко затвори вратата след себе си, оставяйки у дома тежка тишина.
Лариса седна на стола. Андрей седна до нея и я прегърна през раменете.
– Лар, не можем повече така. Трябва да поставим граници. И да го направим твърдо.
Тя го погледна със сълзи в очите.
– Прав си. Но как? Тя никога не слуша. За нея все още съм малко момиченце, което нищо не разбира.
Андрей издиша и замислено каза тихо:
