Антон излезе от стаята точно в този момент. Застана на вратата. Кира не го гледаше, но знаеше, че той чува всичко. И сега или трябваше да каже нещо, или да приеме, че мълчанието вече не работи.,Сутринта беше мрачна, и Кира за първи път от много дни усети, че това съвпада с настроението ѝ. Не в лошия смисъл, а по честен начин. Без маска. Тя стана без бързане, облече сив пуловер, топли чорапи, върза косата си на опашка. Обикновена неделя, но въздухът в апартамента вече беше различен. Все едно прахът, който лежеше по рафтовете, изведнъж се беше утаил и стана видим.
В кухнята Валерия Семьоновна седеше на масата и слагаше в плик вещи — крем за ръце, две бурканчета с насипни подправки, душ-капачка с цветя. Целият ѝ багаж се събираше в една платнена торба. На лицето ѝ нямаше обида — по-скоро нещо като научена обида, която трябва да бъде според сценария. Но и Кира не беше в настроение за театър.
— Все още не съм решила дали ще замина утре или вдругиден. При Олга Васильевна има някакви проблеми с отоплението, — каза тъщата, без да вдига поглед.
— По-добре утре, — отвърна Кира, като извади от горния рафт буркан с крупа. — Иначе всичко отново ще виси във въздуха. Нито ти ще знаеш на какви права си тук, нито аз ще знам как да дишам.
В този момент в кухнята влезе Антон. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ. Косата му беше слепнала, тениската мята, а в ръката държеше зарядно за телефона. Той го постави на масата, сякаш това беше повод да присъства в разговора.
— Не, — отвърна Кира. — Ние вече не спорим. Просто се договаряме.
Той кимна, но не се намеси. И това, вероятно, беше най-важното за нея. Не че той се съгласи, а че най-сетне позволи ситуацията да бъде открита, а не висяща в неговото вечно „само да няма скандали“.
След закуска Кира отиде в килера. Търсеше стара кутия с тетрадки — искаше да подбере теми за нови занимания с тийнейджъри. Но не намери това. В ъгъла, зад кутията със зимни ботуши, стоеше пакет с фотоалбуми. Тези, които беше взела от леля си преди ремонта. Отдавна си беше обещала да ги подреди, но ръцете ѝ не достигаха. Тя извади един, седна направо на пода и прелисти няколко страници. Млада майка, количка, зима 1996 година. Снимките бяха пожълтели, но домът на тях все още се разпознаваше — това, където тя е родена. Малката кухня, където всичко беше тясно, но някак уютно. Където никой не се месеше — просто живееха един до друг и това беше достатъчно.
Върнала се в стаята, тя сложи албумите в чекмедже на комода. После обиколи апартамента — познат ритуал: прозорецът в спалнята, балконът, банята, рафта с книги. Всичко беше на мястото си. Всичко беше нейно.
През деня излезе до аптеката. Пред входа я спря съседка от третия етаж — възрастна жена с прасковени къдрици и неизменната си найлонова торбичка.
— Това твоята тъща ли живее с теб? Видях я сутринта как излизаше с плик, после се върна. Шумна е, но миличка. Домакиня. Такива сега рядко се срещат.
Кира се усмихна. Не защото беше съгласна, а защото беше уморена да обяснява. Хората виждат това, което искат. А тя най-сетне видя какво иска сама.
Към вечерта тъщата каза.
— Все пак утре ще замина. Олга казва, че отоплението вече работи. И, признавам, обещах да ѝ помогна с документите. Но ако трябва, мога да се върна, нали?
Кира не отговори веднага. Сложи в шкафа новия тиган, който беше купила миналата седмица. Този, който беше преди, остана в кутията в килера — заедно с розовите салфетки и вазата „за торта“.
— Да направим така, Валерия Семьоновна. Не съм против гости. Но не съм хотел. И ти не си домакиня. Ако трябва — ще се разберем. Но само с взаимно съгласие. И с разбиране кой за какво отговаря.
Тъщата сви рамене. После, сякаш между другото, добави.
— При теб всичко е подредено. Честно казано, мислех, че ще си по-мека. Но това е дори по-добре. Значи ще се справиш. А синът ми… нека свиква. Не винаги мама е наблизо.
Сутринта Кира се събуди рано. В апартамента беше тихо. В кухнята стоеше празна чаша, а на масата бележка: „Благодаря за поканата. До среща. В.“
Тя не я взе веднага. Просто гледаше. После я смачка и изхвърли в кошчето. Не защото беше ядосана. А защото вече нямаше нужда от обяснения.
В банята закачи кърпата си. В спалнята смени спалното бельо. После излезе на балкона и погледна надолу. Същите люлки, същото куче на входа, същото момче с раница. Само въздухът сякаш стана по-свободен. Без чужди думи, без въртене в кръг. Без нечия воля, която идва без почукване.
Антон излезе по-късно. Той се приближи до нея на балкона и седна в креслото срещу нея.
— Направи всичко както трябва. Може би дълго време не го разбирах.
Тя кимна. Не за него — за себе си. Защото сега вече знаеше със сигурност, че тишината не е празнота. Това е, когато никой не говори вместо теб.
